Имам нужда да се публикувам.
Не, да се подготвя за печат, да се опаковам и рамкирам, да съм сгушена между твърди или меки корици, да ме брули вятър от цигарен дим, да съм авторитет в ръцете ти, да се облягам на безупречната им кожа или да предвкусвам сладко-невъзможния си блян по теб.
Да изрисувам себе си като художник самоук и безхлебен. Това е резедавият кант на Багряна. Това е отрязаното ухо на Ван Гог. Това е късен Пикасо. Това е Дали през април. Това е изложба без дата. Това е билет без влак. Това е кайсия без костилка. Това е праскова без мъх. Дърво с кора и без сантиментално издрани букви „М. и Н.”. Аз не ти искам азбуката. Неграмотна съм. Полиглотството не ми е приятел. Дори не знам родния си език. Не мога да боравя с него. Той е като „леволвел” в ръцете на Яворов. Той е незаслужено благо. Бленувано непритежание. Неовладяна гравитация. Ходене по лед. Обърнати кънки. Сбъркан рентген. Две леви. Аз не говоря.
Крещенето е най-тихият ми тон. Гласните ми струни се пречупват под егото ти. Не познавам самотата, имам часовник. Равномерното тик-такане ще ми напомня, че съм жива още. Разрухата е навсякъде. Тя е лилавото око накриво. Тя е ноктите ти в прилежно опаковани ръце. Тя е ръкавици без пръсти. Шал без шапка. Изтъркани под фона на Сембело чорапи. Тя е микс от сурови ядки, поляти с горчивина. Тя е меко, бледо сияние. Тя е детето на спирката на 22. Тя е празният трамвай. Тя е номерът, който не запомних(ме). Не, аз няма да пиша за любов, нито за теб. Аз пиша за себе си. За едно тарторско, идеологично, политически-невъзможно, Вапцаро-комунистично виждане. За един саркастично-диаболичен поглед в периода на Голямата депресия. За 30-те между Пена и Хитлер. За 23 като символ на нашето „ДА”. За частиците като единствен rewind на нашето минало. За един живот без утро. За един абсурд на 21. век.
Това не е арт. Аз съм неспособна. Всичко извисено ми е чуждо. Аз не вярвам, вярвам. Не знам. Не съм убедена, губя се. Лампичките се махат след Ивановден. Жълта къща с червен покрив. Така ще ти си те спомням.
Куче на бензиностанция. О, не. Куче в автосервиз. За да ме боли. За да ме разкъсва. За да може плътта ми да изчезне, да се разслои и размаже под натиска на думите ти. Това са просто едни зъби. Дрезгавината на гласа ти нищо не значи. Тя е свредел. Тя е неделно. Тя е шумът от бормашината на съседа от 8-мия етаж рано сутрин. Когато без е след и асцендентът ми е мляко. Когато Сатурн е в трети дом и аз се балсамирам. Когато вадя вътрешностите си, за да премахна болката. Когато се дера. Когато се превивам. Когато иглите са в косата ми. Когато хартията разцепва пръстите ми. Когато изпод колената ми се показват малки драскотини от червен химикал. Когато Моника се нарисува със скалпел. Когато ти видя каната с вино. И я пое. В кръв.
Ръцете ти са грозни. Аз дори не съм ги виждала, но знам. Ти си ми непознат. Твоите коси завинаги ще бъдат черни. Чужди. Чупливи. Чумави. Чудни. Чалнати. Всички ч-та. Без „ч” за чадър.
Дъждът не ме мокри, той ме попива. Той ме пречиства, той ме измива от теб. Той се ме избавя от теб. Той беше там.
Обходих всички морета.
Мокрият пясък ми запали краката. Ти никога не си ги виждал. Те са просто смехотворни. Те не са Кейт Мос. Те не са круша или гъба. Те не се делят. Те са цялост. Тях не мож’ ги преглътнеш, както мен. Те не се разтапят. Те не рухват. Те дори нямат колена, затова не омекват.
Всъщност това дори не са крака. Това са две стръкчета трева. Това е свърталище на зими. Там седи последният ми дъх за теб. Там ще се слея с теб. Вдясно, горе вдясно. Това не са две кокили, а една четвърт от тях. Това са две солети, изглеждащи добре в дънки. Това е страст от пост-травматичен стрес. Това е рима. Не, не. Това е бял стих. Аз не мога да пиша.
В нашата връзка ти си поетът. О, не. Извинявам се. Ние нямаме връзка. Това не е сливане. Ние се делим. Нашите клетки умират. Пчелите не разнасят пращеца на кашлиците ни час по час в неоформено-деформираните ни чашки. Ние сме едни глупаци. Какво си въобразяваме?
Розовият кадастрон стои все там. В долния ляв ъгъл. Предпочитах други цветове, но нямаше. Ти все ще си идеал на красотата, дори облечен в синьо.
Еми не ти отива. Не съм те виждала, бе. Oк. Не ти отива. Знам. Защото и на мен не ми отива.
Ние сме ябълка и круша. Ние сме след синьото. Небе. Е няма такова небе. Ебати каруцата. Ма’ни тия глупости.
Отсега все за теб ще пиша. Ти ме караш да боля. Да се разливам. Да се дехидратирам от рев.
Ще ме боли от рев. Ревът ще е най-болезненото състояние.
Но другото не струва. Другото не е арт. Другото не съм аз. Другото не ме интересува. Въобще не ми пука за другото. Ти ти ти ти. Ще те напиша сто пъти. Хиляда не звучи добре. Не желая да ме разбираш. Ти си всичките ми мечти. Ти си всичките сънища. Не те искам вече и не мога да те спра.
Това болезнено взаимопроникване м/у живота и смъртта, между теб и мен, между нашето нищо и нашето измислие ме убива. Ден по ден. Час по час. Улица по улица. Ние живеем в различни светове. Това че сме на една планета нищо не означава. Ти си друга Вселена. Ти си грях. Ти си незначителност. Не те обичам. Дори напротив.
Въпреки това продължавам да пиша. Вече не знам коя страница. Прехвърлих се на чисто бяло в рамка от небе. Отсега все така ще е. Вдъхновението го разбрах. Не ми трябва. Не ми е нужен молив, спиралата ще дойде от само себе си. Не, ти не разбираш. Да, ти не разбираш. Не ме разбирай. Ще те моля дори да не ме.
Абе, не ми говори. Ти си някакъв хъс във мене. Сив пепелник. Ти си синьото ми калъфче за очила. Ти си синята ми кърпичка за очила. Ти си всичко синьо. Ти си иконката на скайп. Ти си уърд писмото ми до теб. Ти си бутилката ми вода на бюрото. Ти си синият пастел, с който ще рисувам и рисувах ротации. Това не се рисува. Това се чертае. Това са образи и първообрази. Това е ъгъл на ротация с център. Това не го разбираш. Не те бива. Ти не обичаш математика. Тя не ти върви. На мен също. Обаче ни трябва и на двамата. Това е една взаимопомощ. Това е шум без линейка. Това е сирена без пожар. Това е спасителната лодка. Ти не можеш да плуваш. И аз не мога.
Аз ти казах, че не мога без себе си, но и ти не можеш без мен. Не, аз мога без теб. Точка. Мога да продължа и без да те има в бледосинята ми усмивка. Всъщност аз не посинявам. Студът не ми влияе. Външно си оставам аз, но какво значение има. Ти не ме познаваш.
Сега ще бъдем сиви и мълчаливи, и ти няма да ми говориш, и ще се правиш, че не си там.
Обаче хаха, колко съм хитра, откривам те веднага. Не разбираш ли, че профилите ти са асонанс. Че макдоналдс никога няма да бъде същият, ако е споменат от теб. Че съм готова да се откажа от всичко, за да чуя саундтрака на живота ни. Но ти не ми обещаваш живот, ти ми казваш, че има под и над и аз не мога да бъда над. Обещах ти се. Повече никога няма да ти обещавам. Нито на теб, нито на никого. Защо ли се наранявам. Това е абсолютно твой проблем.
Това е един абсурд, породен от скука. Вече никога няма да се губя по теб. Вече никога няма да се връщам заради теб. Вече няма да изгнивам в дебрите на мръсното си непочистено прашно неизпрано грозно грозно грозно подсъзнание. Ти не си там вече. Не, не си. Разкарах те отдавна. Ти си вещ. Не, ти не си вещ. Вещ би ми била по-скъпа от теб.
Вече въобще не ме интересуваш. Опиатите и опитите са си твой проблем. Органична химия в 10. клас. Абе я не ме гледай с тоя влажен поглед, все едно съм ти ваза с лилии. Аз съм бурен, корен, тръстика, абе, както искаш ме наречи. Любимото ти цвете е синчец. Е има си хас. Синьото ще бъде единствената връзка между нас. Дори пост-блу ще е. Без нас всичко е след. Всичко е следствие от нас. Но то не ни принадлежи, то е просто следствие. Ние сме теорема; не, ние сме аксиома. Не, не знам. Не разбирам. Квантова физика или конструктивно мислене, въобще не разбирам. Няма да уча. Късно е.
Всеки ден ще ми липсваш. Няма да залепя пощенска картичка на марката, защото не ми отива. Аз съм съвсем друг тип човек. Аз съм личност без цели. Аз съм болна амбиция на някакви две А-та. Аз съм създадена за любов. Аз трябва да бъда бленувана на всяка цена. Аз трябва да бъда оценена. Аз не мога да изгоря в този стрес. Аз не мога да бъда цитрус на диетата ти, да бъда пясък в часовник или събрани камъчета в стар буркан. Аз няма да съм боровинковото сладко на филията ти с масло, нито някаква филия. Аз няма да се бутилирам и опаковам вече. Не съм за пазар. Не съм за пакети. Няма да стоя редом с някакви други стъкла. На показ. На витрина. На изложение. На аукцион. Няма да ходят с кошница. Няма някакви забрадени жени да ме оглеждат. Нито пък някакви мъже на средна и не толкова средна възраст. Няма да бъда с извивките на пясъчния часовник, казах ти. Аз ще бъда някава медиана в крив триъгълник. Ще бъда два различни цвята, смесени, но не получили съответствие. Аз ще бъда нерешимо уравнение. Ще бъда само синьо. Ще бъда само теб. Без теб. Обаче не си преписвай някакви заслуги. Във ямката на коленете ти ще бъда най-невзрачния корен квадратен. Ще бъда най-непонятната ти клетва. Ще бъда суеверието, което те преследва. Ще бъда черна котка на пътя ти, дори когато не вярваш в това. Ще бъда котка, защото обичаш котки, но ще те те накарам да боледуваш и да страдаш. Никога няма да си в нирвана вече. Направо забрави.
Та, говорех ти.
Няма да се етикирам, казах, нито ще се продавам. Аз не съм за пазара. Не съм стока. Няма втора като мен. Няма да се клонирам. Ти не можеш да възпроизведеш и един (с)тон от мен. Ти не можеш да ме сложиш в скоби или да ме обградиш със запетаи. Само се опитай. Ще ти го върна тъпкано, простак..
Ще се прехапя до болка. О, да. Ти не си виждал. Червени са ми устните и още по- ще са. Не ще избледнеят, не. И също така никога няма да са твои. Пък. Напук е най-яко. Казах ти, че обичам да чета. Мразя да ми говориш, млъкни. Не съм се изказала.
Ще ми се скъсат струните вече. Плача без глас. Без сълзи. Ако амфетамините ти харесват, взимай на воля. Ти си друг. Аз не те познавам. Не искам да те има.
И все пак само за теб ще пиша. Отсега нататък ти си единственото ми вдъхновение.
Аз дори не те обичам вече. Ти си просто мисъл. Останала едничка. Вече не ме е страх, че ще се пречупя. По-горе някъде споменах, че съм тръстика. Лет гоу, лет гоу, лет гоу. Фон без музика. Ей така се правят диктовки. Ти какво си мислеше.
Ние не сме важни. Ние сме просто част от Вселената. На мен не ми трябва да съм списание, нито да ме редактират. Повече няма да се вмествам в удобията на веждите ти. Повече никога няма да те гледам така. Вече си забравен, вече си свършил. Финални надписи текат, остават още три минути без секундите и аз те забравям.
Издъхвам, изхвърлям те напълно от живота си. Ей така, completely.
Разбираш ли, на мен не ми трябва да ме пишат. Не ми трябва да съчиняват поеми за мен, не ми трябва да се водят войни. Аз не съм царска дъщеря. Не съм дух. Не съм душа дори. Не съм вещ.
Аз съм някаква. Ти засега не ме познаваш. Има време, има време.
Ще се рея без посока и без план. Ей така се прави музика. Ще бъдеш рок-звезда някой ден, знам аз. Ще бъда на последния ред да ти припявам. Ще съм последния фон на отенъците ти. Ще бъда свършек, край, доминанта. Ще бъда всичките ти допустими стойности. Ще бъда отворена книга на живота ти. Ще бъда дневник, който си писал безпаметно. Ще бъда всичките ти пиянски вечери. Ще бъда единствено събирателно на умножаването ти едно по едно. Ще бъде дълго.
О, да.
Аз искам просто да съм една колонка в седмичен вестник. Или един надпис с дребни букви на дънките ти. Дъвка на подметката ти. Не желая много. Не ме вълнува материалното. Ти си ме материализирал хиляди пъти. Ето тук хиляди звучи добре.
Повече няма да се изповядвам, нито ще те карам да се усмихваш. Повече няма да се смееш, няма да съм хумор на предишното ти бъдене. Ще бъда изгоряла свещ и восък по кожата ти. И ще те боли. Ама много ще те боли.
Искам да съм колонка. Една рубрика, която никой не чете, освен може би ти. Една дума, която само ти ще разбереш. Един език, непонятен на всички други, освен теб.
Времето ми изтече. Вече крада чужди секунди. Вече пиша това повече от час. Вече ми писна.
Аз не ти казвам сбогом. Само за теб ще пиша вече. Само по теб ще изразявам жълтото. Само по теб ще полепнат добре пайетите на съществуванието ми. Само по теб, крехка и жалка, ще бъда всичко, което съм. Минута и половина се събирам. Ще излетя.
Ако не се приземя скоро, не ме търси.
Аз съм все там.
В синьото.
времето тук блика на тласъци – като петрола 