Нямам навика да пиша по дати. (Почти, защото винаги има почти) винаги след. Преди не, предпочитам да закъснея. Всъщност, не е закснение. Дори да имам време, си играя с него достатъчно, че да свърши.
В трамвая си мисля за Сартр. Мисля си за Съществуването. За Погнусата. За Стените. За култовете. За себе си.
Мисля си как пускам всеки момент да си иде. Почти приятно е опарването. Не искам да ги запазвам, ненужни са ми. Изрезки. Боклучета. Мога да ги сгъна на две, но не мога да драскам по тях. Това, само това, е достатъчно да ги направи безполезни. Не ги искам, не ми трябват, не ме вълннуват.

Днес е една дата. Вече не обичам да си играя с цифрите, както правех през лятото. Вече не си създавам илюзии, защото никога не съм умеела да играя на точки. Линиите ми стават прави вече. Предпочитам черно мастило. Обичам да усещам натиска върху листа, който е под металното топче. Обичам да съм надраскана, но не обичам да се драскам. Вече. Дори, струва ми се, не мога да се драскам. Не мога да се рисувам. Бялото ме привлича, чистото ме привлича, подредеността е по-добрият хаос.
Няма проблясъци. А с Нели си обещахме всичко да извира от вените.
Понякога, когато е много късно (но обикновено в 11), и обикновено студено, се усещам. Тогава съм най-жива, най-продуктивна, най-вдъхновена. Най-устремена.
Звучи абсурдно, но в 11 съм готова да направя всичко и вярвам, че мога да го направя.
На сутринта вече съм пораснала.
Днес казах твърде много пъти “Не мога да бъда” и “Няма да бъда”, и “никога”.
Неща, по-известни като клишета, не мога да отбягвам.
Всичко е нещо!
Всичко си има някакво име, някакво определение, а аз не мога да го почувствам, всичко ми звучи толкова непознато и чуждо.
Сякаш нищо не е вече нещото, което е.
И дори нищото е всъщност нещо.

“Няма вечно щастие. Исках да кажа, няма пълно щастие. Всъщност и двете ги няма…”

“И всъщност тя може да се спре…”
“…по всяко време.”
“Не я прекъсвай, Габриела, исках да чуя какво има да каже.”

Чувствителна съм. Вдигнах първа ръка. И не е никаква дискусия, защото не ми приема мнението. Ако не съм изслушвана, не искам да бъда чувана… въобще.

We have got the bends and I hate you so.

Искам да си върна музиката.
Искам да пея, искам да отделя повече време на това, както и на още куп неща.
Искам да… да протегна ръце и да достигна всичко.
И мога, но ме  мързи. Една крачка, но и тя е усилие.

Говори ми се. За глупости. За малки неща. Или за големи неща. Не знам. Просто ми се говори.
Трябва ми отдушник. Човек. Всъщност дори две уши. Или очи, все тая. Ако ли не, ще трябва да посегна към мегафона. А така съвсем никой няма да ме чуе.

//малко от саундтрака на лятото (ми). миналото, thank God.

All the things I want to say but I can’t.
All the things I want to do but I won’t.
Hold me tight but not too tight.
–
I can’t make me love you and you can’t make me either.
Patience, boy, I need it. I can’t make me love you.
–
Paper pen and a piece of your heart. I can read it but where do I start?
–
And I am going but I’m gonna come back. And maybe this, maybe that…

//само акустичната инак, другото не струва

целият текст си струва, най-важното ще извадя, макар цялото да (ми) е такова:

It’s okay to be angry and never let go. It only gets harder the more that you know. When you get lonely and no one’s around, you know that I’ll catch you when you’re falling down. We came together but you left alone and I know how it feels to walk out on your own. Maybe someday I will see you again and you’ll look me in my eyes and call me your friend.

It’s a funny, frightful thing, when you want to cry but you can’t keep from laughing. Outside the church that’s so quiet, it dares you to shout, you put a hand to your mouth to stop the rain.

I’ve lost my sense of right and wrong; well-justified my soul to carry on.
It feel so damn good to write off the rules but when a new day breaks, I’m such a fool.

I woke up and wish that I was dead and the world spins madly on.

separate yourself from what compels you to relinquish us

my heart is aching, my love is fading;

//малко други лета;

I like where we are. Here.

sound sanctuary – tu de che. Няма я НИКЪДЕ. Е, имам я на другия компютър, ще си я таковам..
//http://www.vbox7.com/play:480db14e

остани, остани мълчаливо.
аз няма да споря…
ще стоя в тъмнината, ще чакам
ден, два да проговориш.
да пророниш думичка само.
ще изпратиш ти песен позната,
ще докосне мелодията всяка клетка във мен.
и ще бъда пак цяла, пак дишаща. секундно.
изчезвай сега и, моля те, недей се връща.
опитвам се да те забравя, а ти ми пречиш.
опитай се ти също.

//нещо

e не излиза. finley quaye – dice)

now, a thousand summers passed

a storm is coming but I don’t mind
people are dying, I close my blinds

all that I know is I’m breathing now…

I want to change the world. Instead, I’m sleeping.
I want to believe in something more than you and me.

all that I do is keep breathing.

продължавам да виждам красивото у всеки друг, във всичко друго, но не и у себе си

тези дни особено ме вълнува казусът за себеприемането, положителното мислене, Like-yourself-and-everbody-else-will-like-you-sort-of-thing.

idk… it’s still fucking my mind

чета Сартр и някак не съм сигурна, че го разбирам, но пък (kind of) трябва, пък и интересът ми към френското ме умолява. буквално ми е паднал на колене и подръпва крайчеца на овехтялата ми рокля, гледайки ме с големи, молещи очи.

онзи ден сънувах как държа бебе. беше толкова… сладко, you know. не знам чие беше, но само си го гушках и не исках да го пускам

а в петък видях невероятно бебе в трамвая. от онези, за които си убеден, че са на не повече от два-три месеца, но гледат толкова сериозно и зряло. малки хора. толкова големи и толкова крехки в същото време. прекрасно беше, не можах да си откъсна очите от неговите. имаше малки, плетени, бели чорапчета..

everybody, everybody wants to love
everybody, everybody  wants to be loved
whoa, whoa, whoa

може би трябва да направя списък.

да, още сега.

So, ако умеех да изпъвам ръце пред себе си и да изпуквам пръсти, това щях да правя сега. Понеже не мога, си представете, че го правя. Всъщност защо представете? Едва ли някой ме чете по групи. Така че, редакция – представи си. А-а-ако можеш.

10.25. Какво правя? Свалям музика за утрешния урок по танци, тъй като с А. бяхме достатъчно предвидливи, та да загубим диска. Не съм виновна пък. И все пак, толкова нерви и неща отидоха за тоя диск. Не си заслужаваше, жалко. Жалко, жалко, жалко, че за пореден път осъзнавам късно важните неща. Така и не се научих да си подбирам битките. Подбирай си битките, подбирай си битките… еми как да стане?

Напоследък ми е детско. Тоест… не точно детско, по-скоро…
Спомням си няк’ви неща от преди много, много време. Преди дни М. ме попита “Кой е първия ти спомен?” >> “Как бяхме с майка ми в някакво кафене и един мъж с оранжева тениска и дълга коса.” Не че е точно спомен, по-скоро запомнен миг. Много отдавна го бях разказала на майка, която пък учудено отвърна, че сме били в кафенето на Влади? и Пепи?, някакви познати на нашите, но още сме живеели в Обеля, пък и съм била на месеци. Как съм си го спомняла, как съм си го спомняла. От този момент (и от още един по-преди, когато си спомнях някаква градинка, пред която бяха интервюирали Паулу Коелю (направих справка за името, признавам. Впрочем съм чела (да бе, няколко страници прехвърлих) от неговата “Брида”, но въобще не ме впечатли. И. каза, че й е любимият писател, но всеки си има вкус. Пък и обективна преценка от 10 страници прочетени не мога да правя. Nevermind), майка реши, че притежавам уникална памет.

Ох, ядки. Не би трябвало да ям в момента. Безнадеждна съм. А скоро идва воден. Ще умра.
Не, няма. Но звучи патетично и кайнд ъф яко райт нау.

Окей, свърших с музиката.

Говорех………… за детството. Абе, имам и един по-стар спомен. Книжка с размери по-големи от стандартните. Големи бели страници, семейство, светофар. Аз и нашите на дивана. Мама отдясно, баща ми отляво. Майка не си го спомня.

and I’m wasted, you can taste it;
don’t look at me that way, ’cause I’ll be hanging from a rope.
I will haunt you like a ghost.

Ето това трябваше да направиш. Трябваше

but don’t go, take my love,
I won’t let you, I’m saying please don’t go!
Don’t go, take my love,
I won’t let you, I’m saying please don’t go..

да се бориш.

Brooke: I wanted you to fight for me.

I wanted you to fight for me! I wanted you to say there is no one else that you could ever be with and that you would rather be alone than without me. I wanted the Lucas Scott from the beach that night; telling the world that he’s the one for me.
Lucas: How was I supposed to know that?
Brooke: You just are.

and we’ve got a lot.
Don’t you dare forget that.
BECAUSE I’LL BE HANGING FROM A ROPE.
I WILL HAUNT YOU LIKE A GHOST.

I’m gonna go on, living like I never met you, and it will feel wrong at first but I think I can forget you.

well how was I to know that my first crack in love would not be the last, would not be the last?

Не че ми е притрябвала Троянска война, не съм по превзетостите. Но кое момиче не си мечтае да бъде принцеса?
Затова, понеже така, пък и както казах, ми е детско. Не детско, не детско.
Днес, finally, си разчистих чекмеджетата. Те са две, едното облепено с лепенки (беше). Махнах ги по едно време, като реших, че съм голяма. Затова пък имам три останали (не можах да се преборя с тях ) и цели петнайсет на бюрото. Напомнят ми разни неща.
Периодично го правя. Разчистването де. Всъщност силно казано чистя, по-скоро ги пререждам/подреждам. Изхвърлям по някой и друг ненужен лист. В едното са всичките ми тефтерчета, всички дневничета и т.н. Бележчици какви ли не. Днес намерих една, на която пишеше “Днес гледах клипа на Enjoy the Silence.” Датата е 24.07.06. Да съм била на 11. Уау. Наистина уау. Блажени времена, в които интернетът и компютърът въобще ми бяха непознати. В които си редях всичките играчки на пода, така че да не може да се минава. В които пишех паричното състояние на семействата си, както и материалните им притежания на листчета. Също и характерите им. Ох. Още ги помня.
Хвърлих ги това лято.
Мисълта ми беше, минали са 4 години. Дали съм се променила коренно? Дали съм се променила въобще… Тогава бях слушала два диска на Депеш. Сега не е много по-различно, така и не се наканих да им изслушам цялата дискография. Но скоро, скоро. Все пак знам сравнително повече за тях. За музиката като цяло. Помня колко ми харесваше песента и как изгарях от желание да видя клипа. И вече бях загубила надежда, просто си цъках по каналите по инерция и я пуснаха. Колко ли съм била щастлива. Днес нищо такова не може да ме впечатли. Дори не гледам телевизия. Всичко е токова лесно достъпно. Няма никаква тръпка в намирането на нещата. Никакво приключение. А после се чудя защо всичко ми се струва толкова глупаво и безсмислено, и без значение, и да.

Tell me where our time went and if it was time well-spent.
•
Some things I’ll never now
and I have to let them go.

Хаха, госпожата ми по БЕЛ прилича на Tori Amоs. Сигурно само аз намирам приликата :Д.

Днес птичките пееха навън. Беше топло. Беше свежо. Беше пролет. И беше хубаво.

Добре съм напоследък и от доста време. С тук-таме разваляния на настроението, но се оправям. В крайна сметка всичко се нарежда… сигурно ще гледам филм до 1. Нямам по-добра работа и без друго. Не ми се спи.

Та, имах нещо предвид. Оставям ви.. те с тези, интерпретирай ги както намериш за добре, наречи ги безмислени, грозни, красиви, значещи, арт, банални, липсващи, но ги именувай. Задължително.