So, ако умеех да изпъвам ръце пред себе си и да изпуквам пръсти, това щях да правя сега. Понеже не мога, си представете, че го правя. Всъщност защо представете? Едва ли някой ме чете по групи. Така че, редакция – представи си. А-а-ако можеш.

10.25. Какво правя? Свалям музика за утрешния урок по танци, тъй като с А. бяхме достатъчно предвидливи, та да загубим диска. Не съм виновна пък. И все пак, толкова нерви и неща отидоха за тоя диск. Не си заслужаваше, жалко. Жалко, жалко, жалко, че за пореден път осъзнавам късно важните неща. Така и не се научих да си подбирам битките. Подбирай си битките, подбирай си битките… еми как да стане?

Напоследък ми е детско. Тоест… не точно детско, по-скоро…
Спомням си няк’ви неща от преди много, много време. Преди дни М. ме попита “Кой е първия ти спомен?” >> “Как бяхме с майка ми в някакво кафене и един мъж с оранжева тениска и дълга коса.” Не че е точно спомен, по-скоро запомнен миг. Много отдавна го бях разказала на майка, която пък учудено отвърна, че сме били в кафенето на Влади? и Пепи?, някакви познати на нашите, но още сме живеели в Обеля, пък и съм била на месеци. Как съм си го спомняла, как съм си го спомняла. От този момент (и от още един по-преди, когато си спомнях някаква градинка, пред която бяха интервюирали Паулу Коелю (направих справка за името, признавам. Впрочем съм чела (да бе, няколко страници прехвърлих) от неговата “Брида”, но въобще не ме впечатли. И. каза, че й е любимият писател, но всеки си има вкус. Пък и обективна преценка от 10 страници прочетени не мога да правя. Nevermind), майка реши, че притежавам уникална памет.

Ох, ядки. Не би трябвало да ям в момента. Безнадеждна съм. А скоро идва воден. Ще умра.
Не, няма. Но звучи патетично и кайнд ъф яко райт нау.

Окей, свърших с музиката.

Говорех………… за детството. Абе, имам и един по-стар спомен. Книжка с размери по-големи от стандартните. Големи бели страници, семейство, светофар. Аз и нашите на дивана. Мама отдясно, баща ми отляво. Майка не си го спомня.

and I’m wasted, you can taste it;
don’t look at me that way, ’cause I’ll be hanging from a rope.
I will haunt you like a ghost.

Ето това трябваше да направиш. Трябваше

but don’t go, take my love,
I won’t let you, I’m saying please don’t go!
Don’t go, take my love,
I won’t let you, I’m saying please don’t go..

да се бориш.

Brooke: I wanted you to fight for me.

I wanted you to fight for me! I wanted you to say there is no one else that you could ever be with and that you would rather be alone than without me. I wanted the Lucas Scott from the beach that night; telling the world that he’s the one for me.
Lucas: How was I supposed to know that?
Brooke: You just are.

and we’ve got a lot.
Don’t you dare forget that.
BECAUSE I’LL BE HANGING FROM A ROPE.
I WILL HAUNT YOU LIKE A GHOST.

I’m gonna go on, living like I never met you, and it will feel wrong at first but I think I can forget you.

well how was I to know that my first crack in love would not be the last, would not be the last?

Не че ми е притрябвала Троянска война, не съм по превзетостите. Но кое момиче не си мечтае да бъде принцеса?
Затова, понеже така, пък и както казах, ми е детско. Не детско, не детско.
Днес, finally, си разчистих чекмеджетата. Те са две, едното облепено с лепенки (беше). Махнах ги по едно време, като реших, че съм голяма. Затова пък имам три останали (не можах да се преборя с тях ) и цели петнайсет на бюрото. Напомнят ми разни неща.
Периодично го правя. Разчистването де. Всъщност силно казано чистя, по-скоро ги пререждам/подреждам. Изхвърлям по някой и друг ненужен лист. В едното са всичките ми тефтерчета, всички дневничета и т.н. Бележчици какви ли не. Днес намерих една, на която пишеше “Днес гледах клипа на Enjoy the Silence.” Датата е 24.07.06. Да съм била на 11. Уау. Наистина уау. Блажени времена, в които интернетът и компютърът въобще ми бяха непознати. В които си редях всичките играчки на пода, така че да не може да се минава. В които пишех паричното състояние на семействата си, както и материалните им притежания на листчета. Също и характерите им. Ох. Още ги помня.
Хвърлих ги това лято.
Мисълта ми беше, минали са 4 години. Дали съм се променила коренно? Дали съм се променила въобще… Тогава бях слушала два диска на Депеш. Сега не е много по-различно, така и не се наканих да им изслушам цялата дискография. Но скоро, скоро. Все пак знам сравнително повече за тях. За музиката като цяло. Помня колко ми харесваше песента и как изгарях от желание да видя клипа. И вече бях загубила надежда, просто си цъках по каналите по инерция и я пуснаха. Колко ли съм била щастлива. Днес нищо такова не може да ме впечатли. Дори не гледам телевизия. Всичко е токова лесно достъпно. Няма никаква тръпка в намирането на нещата. Никакво приключение. А после се чудя защо всичко ми се струва толкова глупаво и безсмислено, и без значение, и да.

Tell me where our time went and if it was time well-spent.
•
Some things I’ll never now
and I have to let them go.

Хаха, госпожата ми по БЕЛ прилича на Tori Amоs. Сигурно само аз намирам приликата :Д.

Днес птичките пееха навън. Беше топло. Беше свежо. Беше пролет. И беше хубаво.

Добре съм напоследък и от доста време. С тук-таме разваляния на настроението, но се оправям. В крайна сметка всичко се нарежда… сигурно ще гледам филм до 1. Нямам по-добра работа и без друго. Не ми се спи.

Та, имах нещо предвид. Оставям ви.. те с тези, интерпретирай ги както намериш за добре, наречи ги безмислени, грозни, красиви, значещи, арт, банални, липсващи, но ги именувай. Задължително.