Нямам навика да пиша по дати. (Почти, защото винаги има почти) винаги след. Преди не, предпочитам да закъснея. Всъщност, не е закснение. Дори да имам време, си играя с него достатъчно, че да свърши.
В трамвая си мисля за Сартр. Мисля си за Съществуването. За Погнусата. За Стените. За култовете. За себе си.
Мисля си как пускам всеки момент да си иде. Почти приятно е опарването. Не искам да ги запазвам, ненужни са ми. Изрезки. Боклучета. Мога да ги сгъна на две, но не мога да драскам по тях. Това, само това, е достатъчно да ги направи безполезни. Не ги искам, не ми трябват, не ме вълннуват.

Днес е една дата. Вече не обичам да си играя с цифрите, както правех през лятото. Вече не си създавам илюзии, защото никога не съм умеела да играя на точки. Линиите ми стават прави вече. Предпочитам черно мастило. Обичам да усещам натиска върху листа, който е под металното топче. Обичам да съм надраскана, но не обичам да се драскам. Вече. Дори, струва ми се, не мога да се драскам. Не мога да се рисувам. Бялото ме привлича, чистото ме привлича, подредеността е по-добрият хаос.
Няма проблясъци. А с Нели си обещахме всичко да извира от вените.
Понякога, когато е много късно (но обикновено в 11), и обикновено студено, се усещам. Тогава съм най-жива, най-продуктивна, най-вдъхновена. Най-устремена.
Звучи абсурдно, но в 11 съм готова да направя всичко и вярвам, че мога да го направя.
На сутринта вече съм пораснала.
Днес казах твърде много пъти “Не мога да бъда” и “Няма да бъда”, и “никога”.
Неща, по-известни като клишета, не мога да отбягвам.
Всичко е нещо!
Всичко си има някакво име, някакво определение, а аз не мога да го почувствам, всичко ми звучи толкова непознато и чуждо.
Сякаш нищо не е вече нещото, което е.
И дори нищото е всъщност нещо.

“Няма вечно щастие. Исках да кажа, няма пълно щастие. Всъщност и двете ги няма…”

“И всъщност тя може да се спре…”
“…по всяко време.”
“Не я прекъсвай, Габриела, исках да чуя какво има да каже.”

Чувствителна съм. Вдигнах първа ръка. И не е никаква дискусия, защото не ми приема мнението. Ако не съм изслушвана, не искам да бъда чувана… въобще.

We have got the bends and I hate you so.

Искам да си върна музиката.
Искам да пея, искам да отделя повече време на това, както и на още куп неща.
Искам да… да протегна ръце и да достигна всичко.
И мога, но ме  мързи. Една крачка, но и тя е усилие.

Говори ми се. За глупости. За малки неща. Или за големи неща. Не знам. Просто ми се говори.
Трябва ми отдушник. Човек. Всъщност дори две уши. Или очи, все тая. Ако ли не, ще трябва да посегна към мегафона. А така съвсем никой няма да ме чуе.

//малко от саундтрака на лятото (ми). миналото, thank God.

All the things I want to say but I can’t.
All the things I want to do but I won’t.
Hold me tight but not too tight.
–
I can’t make me love you and you can’t make me either.
Patience, boy, I need it. I can’t make me love you.
–
Paper pen and a piece of your heart. I can read it but where do I start?
–
And I am going but I’m gonna come back. And maybe this, maybe that…

//само акустичната инак, другото не струва

целият текст си струва, най-важното ще извадя, макар цялото да (ми) е такова:

It’s okay to be angry and never let go. It only gets harder the more that you know. When you get lonely and no one’s around, you know that I’ll catch you when you’re falling down. We came together but you left alone and I know how it feels to walk out on your own. Maybe someday I will see you again and you’ll look me in my eyes and call me your friend.

It’s a funny, frightful thing, when you want to cry but you can’t keep from laughing. Outside the church that’s so quiet, it dares you to shout, you put a hand to your mouth to stop the rain.

I’ve lost my sense of right and wrong; well-justified my soul to carry on.
It feel so damn good to write off the rules but when a new day breaks, I’m such a fool.

I woke up and wish that I was dead and the world spins madly on.

separate yourself from what compels you to relinquish us

my heart is aching, my love is fading;

//малко други лета;

I like where we are. Here.

sound sanctuary – tu de che. Няма я НИКЪДЕ. Е, имам я на другия компютър, ще си я таковам..
//http://www.vbox7.com/play:480db14e

остани, остани мълчаливо.
аз няма да споря…
ще стоя в тъмнината, ще чакам
ден, два да проговориш.
да пророниш думичка само.
ще изпратиш ти песен позната,
ще докосне мелодията всяка клетка във мен.
и ще бъда пак цяла, пак дишаща. секундно.
изчезвай сега и, моля те, недей се връща.
опитвам се да те забравя, а ти ми пречиш.
опитай се ти също.

//нещо

e не излиза. finley quaye – dice)

now, a thousand summers passed