if you’re afraid of heights…

incubus са група, която ти напомня за един сезон
на мен – на нещо студено, ветровито, въздишащо, малко, натежало, свеждащо очи, почти заминало си, но все още колебаещо се, сиво, остаряващо, превръщащо се в друго

и все пак, понякога, има някоя и друга мелодия, напомняща на нещо (все пак не толкова) различно
нещо жълто, като презрял плод, закъсняло,  сбъркало акорда, залязващо, пясъчно, носталгично, улавящо последни слънчеви лъчи, прибирайки ги до някое друго лято

не отричам, че Н. ми липсва
като приятел, като човек, като нещото, което значеше
но и двамата сме твърди горди и имам странното съмнение, че отношенията ни ще се превърнат в ‘чао’ и ‘здрасти’

сякаш влезе, изтупа си миризливите, кални, мръсни кецове на непипания ми килим, споделихме си негативни и не толкова неща, сипах му кафе, научих го да го пие, а накрая той остави чашата наполовина празна и каза, че си тръгва

не става въпрос за носталгия; не ми е болно или тъжно, не го харесвам, обичта ми е чисто приятелска и платонична
ама е тъпо..
по принцип той трябва да се извини, държа се супер неадекватно, както обикновено, говори ми някакви пълните глупости и очаква аз всичко да приема с усмивка, а ако не, съм нетактична, нетолерантна и груба. е, сори.

ама не, аз винаги първа се сещам, винаги аз ще оправя нещата.. не. не, мерси.

искам есен. и шарени чорапогащи. ама не на раета и т.н. просто шарени. цветни.

вече не мисля, че ще ме депресира. като се замисля коооолко е красиво…
пък и ще си имам оправдание да съм болна, мхм.

не мога да правя повече първи крачки. нека малко някой друг.