болят ме мускулите, болят ме краката, пръстите ми са студени, умът ми е уморен, но не ми се спи, а днес е първи октомври
започва най-необяснимо (не)приятния, страшен, ветровит, променлив, лилав месец
всъщност, октомври е огромни жълти листа, опустели пътеки, мека, влажна светлокафява пръст, малки камъчета, които подритваш на път към вкъщи, горещ шоколад, разтапящ в устата ти гъстата си консистенция, капки дъжд по прозорците на градския транспорт, светнати лампи в 5 следобед, кратки книги, входни нива, пръстени на левия показалец, сиво и червено, разни усмивки, плетени шапки
yeah, there’s sооome sort of magic
—
другата сряда започвам народните, което е хубаво от една страна, защото си го исках от преди, но е отвратително, защото вече е след
не знам какво точно да правя
I’ve been here before, it’s the only road I’ve ever been down, но всеее пак… този път е различно
не чувствам толкова необходимост да е с мен, да съм с него, колкото.. просто знам, че е той, че той е всичко, което съм си внушавала, че е имало у някого, само че сега всъщност го има
еми, сори. шанс
донякъде напредвам емоционално, опитвам се, но все още е кофти. мисля, че е хубаво, че този път се отдръпвам преди прекалено immerse-ване
знам ли, бе
what’s a Wonderwall anyway?
едит: харесвам си блога. може да е доста хаотичен, разбъркан, боклуджийски n stuff, но е уютно, топло, цветно, приятно местенце. мое си.
искам да попия в теб. всеки път, когато кашлям, сякаш се опитвам да изплюя мислите за теб, да те отърва от себе си, не защото не те искам, а защото не мога с теб
но не мога и без теб
искам да пробиеш, да излезеш извън кожата ми, защото растеш все повече и повече под нея и ако се спукаш и потечеш в кръвта ми, ще я замърсиш със себе си, ще я напълниш със себе си, тя ще прелее от теб, аз ще прелея от теб и вече ще съм не само аз, която те иска, ще съм аз с част от теб, която не те иска, но не може да те върне
а можеше да си просто лист хартия или дъвка, а можеше просто да се опитам да те върна, да те дам за рекламация, да те предложа на друг, да пусна обява във вестника, да те забравя, да те задраскам, да те изтрия и затрия, да те махна, да не те…
знам, че е лошо, когато тъжните песни ми напомнят за теб и когато седя и мълча, и знам, че си мисля, за теб, мислейки за нищо, и опитвайки се да не мисля за нищо (и за теб)
знам, че не е прилично да те гледам така, не е хубаво да те гледам постоянно, да те виждам, когато си там
знам, че ме виждаш през фотосоларните си стъкла и ме виждаш, когато сме един срещу друг и знаеш, че не се прибирам и се мотая, и закъснявам, и обикалям само заради теб
знам, че не мога да съществувам чрез теб
знам, че не можеш да ми липсваш
че не мога да те липсвам
опитвам се да не мисля за теб, опитвам се да си конструирам мислите, но те изобщо не са никакво лего и не знам дали някога съм имала лего, май не; мога да редя пъзели, но не обичам тези лабиринти, не те искам загубен, не искам да те търся, защото (за първи път) знам къде си, знам, че си ти; ето, намерих те, намерих те, най-накрая те намерих; това не е обяснение в любов, просто обяснение
не знам как да ти се обясня, не знам как да прогледнеш
може би… there’s always another day
и може би
си ти.
днес не ме натъжаваш
и не са ми нужни нечии одобрения
и уча испански
и имам страхотни приятели
и се смях много днес
и въобще, всичко може да е плюс
може би ти създавам грешно впечатление, може би ме виждаш само в светлината на //лигла// усмихната, и макар това да не съм съвсем аз, се боря да съм, и кой знае дали това не е толкова непоправимо лошо
Мисля.. че все още съм твърде далеч.
Далеч от себе си, далеч от нещата, които искам (да бъда), (да мога), (да зная), (да имам), (да нямам).
Миналата година по това време бях много по-объркана, затворена, недоволна, не-в-мир, не-… Бях обсебена (обсебваща), вървяща в една посока и мислеща в друга, консенсус не съществуваше в нито едно отношение, бях разпиляна, измачкана, продупчена. И се губех, и се търсех, и си мислех, и не съществувах; или съществувах, като ехо и отражение, като нещо, но нещо, което беше нищо, като нищо, отчаяно търсещо да бъде нещo(;) като себе си, но толкова извън това.
И всичко беше тъжно и носталгично (любимата ми дума според С.), и забравено, и отдавна, и никога не било.
Не, не ми е любимата дума всъщност, напротив; но понякога е най-описателна за начина, по който се чувствам, най-подходяща, най-съдържателна, най-изчерпваща ме/се. Търся думи, защото напоследък забравям и ми е неприятно. Не обичам да се откъсвам..
Здраво съм хлътнала по едно момче…
По принцип не пиша такива неща, обаче какво пък.
Не знам, изпитвам някакви страхове, не искам да се разочаровам.
А колко ми е лесно винаги да го направя..
И също да се очаровам, мхм..
Имах планове цял ден да решавам задачи, ама нць; не стига, че спах до обяд, ами и после ме беше обхванал творчески мързел, а накрая майка се обади да видя някакви рамки и тъй то.
Но пък си имам нови рамки де, във вторник ще са моооои. Харесвам ги, много ги харесвам, много повече от старите, които бях избрала съвсем набързо. Тези ще си ги нося. Пък и с очите съм добре, макар че имам новопоявил се астигматизъм. И се оказва, че диоптрите ми са супер малки, по-малки от тези, които си мислех, че имам. Направо не е за вярване, че цяла година съм живяла в заблуда.
Той носи очила…
Не знам дали го пиша, защото съм 98% убедена, че няма да ми влезе в блога, защото няма да тръгне да ми рови по фейсбука; или защото тайно се надявам всъщност да го прочете..
Звуча като глупава тийнейджърка.
Ама аз май съм си де..
На него очилата му отиват, охх.
Оф.
На бюрото ми има тамън 10 книги, от миналия месец съм ги струпала и хич не вървят, не съм ги почвала, освен най-горната… занемарила съм се откъм четене напоследък. Но в нас има хубави книги, ще ги прочета..
Бръм, утре сериозно ще решавам задачи… стоооо процента.
Имам добро чувство за идващата учебна година. По-уравновесено и спокойно ми е, по-претръпнало. Може би съм се превъзмогнала.
Ииискрено се надявам да не е като преди, мразя да съм супер притеснителна и т.н., при положение, че уча редовно и качествено.
Не знам, ама самочувствието и увереността никога не са ми били силна страна.
Ох, обаче съм хлътнала, както казах, и ми е едно такова безоблачно и леко и хай, а в същото време и едно… тревожно. Но ще видим.
Май ще ходя на народни танци. Не знам нито едно хоро.. Ще карам някой да ме учи, че срамота.
Не мога да се пусна по течението :/ Не ми се отдава, как да стане, не мога да не мисля, да не ми пука, да ми е безгрижно.
Няк’во..
пък и
your head will collapse if there’s nothing it
но и без това
you’ll ask yourself, “Where is my mind?”
бтв, Fight Club е мнооого добър филм
и Remember me, нищо, че е с Едуард от Здрач, нищо общо.
и The Shawshank Redemption + книгата
и още какво съм гледала наскоро… сега май ще пускам Pierrot Le Fou, влюбих се в това
don’t walk away
don’t walk away, love
(since you’ve just come.)
and I wonder if I ever cross your mind (for me it happens all the time)
and I said I wouldn’t call but I lost all control and I need you now
I was perched outside in the pouring rain
Trying to make myself a sail
Then I’ll float to you my darlin’
With the evening on my tail
Although not the most honest means of travel
It gets me there nonetheless I’m a heartless man at worst, babe
And a helpless one at best
времето тук блика на тласъци – като петрола 