някой ден ще те срещна. и тогава…

искам да ти пиша, но не зная как се казваш, затова ще ти говоря на “ти”
иска ми се да бяхме по-близки в пространството, във времето, в моя живот, в твоя живот, в моя свят, в твоя свят
как да ти кажа, че проблемът е физическото разстояние, като дори не знам къде живееш – може би сме съседи
впрочем една от мечтите ми е да имам близък съсед. близък, в смисъл – ясно, много близък, приятелски близък, повече от приятелски близък може би
тази сутрин бях на лекар, Лекарят де факто – онзи, с когото би трябвало да мога, би трябвало да искам да разговарям. трябва да споделям, трябва да говоря, когато съм там
не си спомням как се събудих и изобщо нищо преди това. усетих го не като събуждане, а като изплуване на повърхността, като онези жадувани първи глътки въздух, като внезапно осъзнаване, чистота, яснота, като плискане със студена вода в 7.оо сутринта. като в онези филми, където героят е целият в бяла светлина, така че се вижда само лицето му, сякаш се връща назад, сякаш се обръща животът му. когато е преживял истински катаклизъм, когато всичко е друго. а звукът, съпровождащ сцената, прилича на вдишване. или не, може би повече се роди с издишването, бавно и спокойно, своего рода въздишка, облекчение
отидох и косата ми бе тъмна и къдрава, а аз я рошех постоянно с пръсти и ми се искаше това да бе твоята коса, но си я представях по-хубава
описвах те като всичко, което трябва да си, като начина, по който ми хрумна, когато четях за Ема Бовари
никога няма да забравя името Ема Бовари, харесва ми звученето, харесва ми хармонията
обичам името Ема
представям си ръцете ти – фини и бели, студени, неловки, с тънки пръсти, но не като ръцете на Ема Бовари, тя нямаше хубави нокти. ръцете ти ще могат всичко да правят, всичко, дори да не знаеш

знам, че скоро откри, че можеш да рисуваш
направих толкова планове, преди да те познавам

когато е студено и чуя лая на кучетата, се чувствам отдавнашна, не стара, но сякаш съм преминала, сякаш вече съм се случила
дори не знам какво значи това, не искам да звучи “арт” и глупости, не искам да се правя на някого, не искам нещо специално, различно, оригинално, толкова свикнах със себе си
толкова много време е минало сякаш, а не е, но се чувствам ужасно голяма, във всеки смисъл, не се чувствам дете, никога, забравила съм какво е да си спонтанен, не зная дали някога изобщо съм била спонтанна, вероятно не

страх, да се страхуваш, имам толкова много и толкова различни страхове, страх ме е от бъдещето, страх ме е от глупости, страх ме е за глупости
“ами пребори се, лигло, some people have REAL problems”
не знам. какво прави един проблем важен? аз задавах този въпрос
а друг път чувствам, че нещата, за които се тревожа, са маловажни… и тъпи.

не съм се приела и живея с представата, че ако това, това и това се промени, отношението ми към мен ще се промени
но всъщност не вярвам в това
искам да вярвам, че съм си достатъчна, че аз се харесвам, че аз съм доволна със себе си, постигам хубави неща и би трябвало да съм горда, но защо не съм, защо моментното пречи на цялостното, защо правя от мухата слон, а от слона – муха?

представям си как посрещаш нова година
дали целуваш някого в полунощ, или играеш дунавско хоро, или пък отваряш шампанско, или ядеш шоколад пред телевизора, или се смееш, или теглиш късмети от баницата, или просто седиш, взирайки се в експлодиращото небе, държейки символична пръчица бенгалски огън