p.s. i read something i wrote a long time ago. it wasn’t pretty. i’m not proud of the lame crap i used to write, and that’s one reason why i delete posts from my blog – i hate knowing how stupid i actually am and how little i know about the world even though i pretend the opposite. being reminded of that doesn’t help; writing doesn’t either. and i have no idea or explanation why i’m still doing it. i’m most certainly going to hate this tomorrow, regret it even, and yet i’m pressing the keys as if hoping that if i’m persistent enough, the answer will eventually type itself out. so ridiculous. i rarely have something important to say now (presuming that i once did). i rarely think about anything important now. and i will never have the courage to follow her advice.

 Но най-важното – ще ми се да си върна навика да пиша; всъщност, ще ми се отново да се чувствам удобно, когато пиша, и с нещата, които пиша, а няма друг начин това да стане, освен, ами, да пиша. Затова ще се постарая да избягвам постове, състоящи се единствено от линкове, клипчета и снимки…

Anyway…. as everything’s easier said/written than done.

Така. Днес много ми се спеше. Много. Щях да заспя по география. Никога не съм заспивала в час и се изумявам как някои хора всъщност успяват. И времето беше жестоко. Мега добро. Снощи също. Едно от малкото неща, които харесвам на лятото, е, че всъщност мога да спя на отворен прозорец. И не ми пречи, че отвън се носят разни шумове на блудно разхождащи се души в малките часове на нощта, нито ме дразнят скимтящите кучета, нито тежкият въздух ми се струва толкова тягостен; да лежиш в горещината, докато навън равномерно се носи музиката на щурците и да мислиш за глупости…
Peace is such a tough thing to come by.
Ще ми се да срещна човек със същата времева/температурна нагласа като моята. Такъв, който ще предпочита зимата, защото издържа по-добре студа, защото можеш да пиеш горещи неща И студени неща (аз през лятото не мога да си направя мляко с мед, неестествено ми е, не знам), защото не се движиш като дроб, защото сякаш е по-приятно да се стоплиш, отколкото да се разхладиш.. НЕ защото в градския не е задух и … есенция, а защото не се усеща тоооолкова много. Иска ми се да имам приятел, когото да го кефи като в 9 am е тъмно точно толкова, колкото е и в 11 pm, който да харесва минутите преди буря, горещият вятър, който брули дърветата, тук-таме светкавиците, хората, бързащи да се скрият някъде. Тишината. Затишието. И след това самата буря. Толкова е отпускащо, relieve-ващо, разсейващо, разнообразно от жегата.
I hate жега, right.

Направих brownies. Божествени. БОЖЕСТВЕНИ.  Не че нещо..

Спи ми се. Цял ден. И това го започнах следобед, а сега е 11. Спи ми се. И защо всички са толкова мързеливи.

Изпитвам непоносимост към хората напоследък. Не може ли поне един да е на моята вълна, баси, да се вълнува от някви значими неща и да вижда по-далеч от върха на носа си. Тъпаци.