the elephant sharing peanuts with the rats

В осми клас през април седяхме 4 момичета в Ондата и пиехме гъст горещ шоколад. Валеше. Сърчицето ми трепваше. Това си бяха нашите разговори. Момичешките за момчета. Такива, каквито не съм водила с други хора. 4-те бяхме ужасно различни, непоносимо различни, и все пак някаква странна енергия ни свързваше и скрепяваше думите ни в завършени мисли. И не бих казала, че много от тях бяха позитивни, и не бих помислила, че много от тях са били различни от мрънкане и нечленоразделни звуци. Но те все пак бяха някакви мисли. Някаква идея. Някакъв трепет и надежда за нещо вълнуващо. Едно очакване.
Нищо друго не ми липсва. Толкоз по този въпрос.

Същия ден слушах love like a sunset. Искам да кажа, че това е най-интересната мелодия (наричам я така, защото не е песен.), която е намирала място в живота ми, и съм я слушала стотици, хиляди пъти, докато съм чертала вселени, по които съзнанието ми да броди, докато заспива. Тук някъде има и пост за същия този ден. За тоя горещ шоколад.. и за тая мелодия.

Спомням си деня, в който майка ми ми каза *.  Защото още е само наужким. Още името му(й?) не е материализирано и под него не стоят подписи и печати. Искам, когато един ден някой почука на вратата ми, да имам повече достойнство да му отворя, отколкото дядо ми, който не благоволява да отиде от стаята си до входа, за да види съвсем престарялата си мащеха, специално дошла да го види. Ей така, да изкупи някаква несъществуваща и смешна вина, която не е нейна, която не би следвало да й се преписва, която не носи всъщност.

Днес е сряда.. значи, в понеделник майка ми ми каза, че майката на К. от стария ми клас е починала. Стори ми се ужасно странно, че майка беше готова да заплаче за тази жена, която съвсем бегло познава. Не могло да сме безстрастни за всичко.
Вчера отидох да видя некролога. Не знам. Знам, че е странно. Просто имах нужда да го направя. Имах нужда да бъда съпричастна по някакъв измислен, свой, тъп начин. Все пак живяхме през 3 блока. Все пак. Хора сме.

Имам нужда да знам, когато слушам някаква тъпа песен, когато ми се насълзяват очите на клипчета от коледния концерт, когато се спъна на продънена плочка, държейки някого за ръка, когато правя първото си входно, когато се гледам с някакво момче, което не познавам и с което ми се иска да се запозная зверски много на този етап, когато желанието поражда страдание, когато очите ми тежат и главата ме боли, когато ми е сутрешно, когато във въздуха е есен и в есента е вятър;

че

всичко ще ми се случи, и че няма да чакам много, и че животът започва, и че всички казани клишета рано или късно се сбъдват.

Искам пак да съм осми клас.. Искам на всичко да се надявам.

*искам да мога да го кажа някъде и на някого, както Изи каза на Кристина. без завъртулки, краснописки, запетайки, и недомлъвки.

едит, намерих си песен:д

не те виждам, не//о те чувам

Затварям очи и сме

В стаята ти, в твоята стая, където ме каниш не с дрезгав глас – още не си преживял пубертета и не пушиш твърде много – а с глас на момче, каквото си; с рошавата си глава и тънки пръсти, с възглавнички, които болят от дрънкане на китара.

На вратата няма grunge плакати, по стените няма бунт, пространството е стерилно като при зъболекар, някак девствено, сякаш нещо му предстои.

Един срещу друг на леглото ти, пием кафе, което  вкусовите ми рецептори презират, но аз му давам цялата си обич.

Говориш ми за Arctic Monkeys, за Алекс, за барабани, опитваш се да ме впечатлиш, сладко припрян. Оставям чашата си на земята и се облягам назад. Не виждам лицето ти и протягам ръце към тавана. Искам за нещо да се хвана, да уловя този момент.

Гласът ти се превръща в монотонен шум – като в метрото. На него най-лесно се мисли – еднакво добре за смисъла на живота и какво да сготвиш за вечеря, Заключих ли? и В колко часа щяха да дават онзи филм?

Не те гледам, но те виждам. Вратът ти е графика, където правите не се пресичат. Всяка линия се съвещава с отделно чекмедже от съзнанието ти, където копнея да проникна. Да претършувам нужното и ненужното – ти нито едно не споделяш с мен. Да търся, търся, както се търси в кош за пране нещо чисто… да намеря една причина да остана.

Косата ти е едър щрих върху ръцете ми, когато заравям пръстите си в нея.

***

Отварям очи и се оказваме

В стая, облепена с плакати от списания, а чашата ми с кафе, изстинала, се е сгушила в килима.

Мълчиш. Позиционирал си ме на стол, неудобен като онези при зъболекаря.

А аз съм се облегнала дотолкова назад, че почти не те виждам, но усещам как се навеждаш към мен.

Поемам дъха ти с очите си и разочаровано ти чета мислите: косата ми е лепкава и несресана, и ама въобще не трябваше да се подстригвам…

Прехапвам устни – желязо между зъбите.

Ще си ходя.

Устните ти върху моите устни. Симултантно попиват металическия вкус на кръвта, шурнала в устната ми кухина.

Чувам те (крещиш ми с мисли) – как подканяш:

*

*

*

Плюй.