the elephant sharing peanuts with the rats

В осми клас през април седяхме 4 момичета в Ондата и пиехме гъст горещ шоколад. Валеше. Сърчицето ми трепваше. Това си бяха нашите разговори. Момичешките за момчета. Такива, каквито не съм водила с други хора. 4-те бяхме ужасно различни, непоносимо различни, и все пак някаква странна енергия ни свързваше и скрепяваше думите ни в завършени мисли. И не бих казала, че много от тях бяха позитивни, и не бих помислила, че много от тях са били различни от мрънкане и нечленоразделни звуци. Но те все пак бяха някакви мисли. Някаква идея. Някакъв трепет и надежда за нещо вълнуващо. Едно очакване.
Нищо друго не ми липсва. Толкоз по този въпрос.

Същия ден слушах love like a sunset. Искам да кажа, че това е най-интересната мелодия (наричам я така, защото не е песен.), която е намирала място в живота ми, и съм я слушала стотици, хиляди пъти, докато съм чертала вселени, по които съзнанието ми да броди, докато заспива. Тук някъде има и пост за същия този ден. За тоя горещ шоколад.. и за тая мелодия.

Спомням си деня, в който майка ми ми каза *.  Защото още е само наужким. Още името му(й?) не е материализирано и под него не стоят подписи и печати. Искам, когато един ден някой почука на вратата ми, да имам повече достойнство да му отворя, отколкото дядо ми, който не благоволява да отиде от стаята си до входа, за да види съвсем престарялата си мащеха, специално дошла да го види. Ей така, да изкупи някаква несъществуваща и смешна вина, която не е нейна, която не би следвало да й се преписва, която не носи всъщност.

Днес е сряда.. значи, в понеделник майка ми ми каза, че майката на К. от стария ми клас е починала. Стори ми се ужасно странно, че майка беше готова да заплаче за тази жена, която съвсем бегло познава. Не могло да сме безстрастни за всичко.
Вчера отидох да видя некролога. Не знам. Знам, че е странно. Просто имах нужда да го направя. Имах нужда да бъда съпричастна по някакъв измислен, свой, тъп начин. Все пак живяхме през 3 блока. Все пак. Хора сме.

Имам нужда да знам, когато слушам някаква тъпа песен, когато ми се насълзяват очите на клипчета от коледния концерт, когато се спъна на продънена плочка, държейки някого за ръка, когато правя първото си входно, когато се гледам с някакво момче, което не познавам и с което ми се иска да се запозная зверски много на този етап, когато желанието поражда страдание, когато очите ми тежат и главата ме боли, когато ми е сутрешно, когато във въздуха е есен и в есента е вятър;

че

всичко ще ми се случи, и че няма да чакам много, и че животът започва, и че всички казани клишета рано или късно се сбъдват.

Искам пак да съм осми клас.. Искам на всичко да се надявам.

*искам да мога да го кажа някъде и на някого, както Изи каза на Кристина. без завъртулки, краснописки, запетайки, и недомлъвки.

едит, намерих си песен:д

One thought on “the elephant sharing peanuts with the rats

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s