всичко започна в петък

Студът тръпнеше в дробовете ми и кълцаше вдишвания и издишвания като безкомпромисен месар, устата ми отпускаше диханията безпомощно в спираловидна струя, а след това вятърът ги оформяше в перфектни призрачни кълбета.
Напразно пристъпвах напред-назад с единственото желание да се стопля и се чудех защо винаги си мисля, че издържам на студ повече от жега. Всъщност мразя и двете.

Дама Пика – тайно недоброжелателство.

В метрото някаква прашинка пада върху палтото на русо момиче.

На прозореца, в рамката на прозореца, се е сгушила черна котка (или пердето я закрива).

Батерията ми пада твърде бързо, затова в трамвая съм без слушалки. А вътре мирише на пържени картофи и цигари, но поне е топло. Мъжът до мен обяснява на розовобузеста жена през колко спирки минава осмицата и се сеща за някакъв филм за мечки.

Шнолата ми скубе, чантата ми тежи и ми се спи.

Сгушвам се в яката на палтото и слушам. И мълча.

А крачките до вкъщи са толкова много.

My spirit. That’s a new thought. I’m not sure exactly what it means, but ti suggests I’m a fighter. In a sort of brave way. It’s not as if I’m never friendly. Okay, maybe I don’t go around loving everybody I meet, maybe my smiles are hard to come by, but I do care for some people.