Студът тръпнеше в дробовете ми и кълцаше вдишвания и издишвания като безкомпромисен месар, устата ми отпускаше диханията безпомощно в спираловидна струя, а след това вятърът ги оформяше в перфектни призрачни кълбета.
Напразно пристъпвах напред-назад с единственото желание да се стопля и се чудех защо винаги си мисля, че издържам на студ повече от жега. Всъщност мразя и двете.
Дама Пика – тайно недоброжелателство.
В метрото някаква прашинка пада върху палтото на русо момиче.
На прозореца, в рамката на прозореца, се е сгушила черна котка (или пердето я закрива).
Батерията ми пада твърде бързо, затова в трамвая съм без слушалки. А вътре мирише на пържени картофи и цигари, но поне е топло. Мъжът до мен обяснява на розовобузеста жена през колко спирки минава осмицата и се сеща за някакъв филм за мечки.
Шнолата ми скубе, чантата ми тежи и ми се спи.
Сгушвам се в яката на палтото и слушам. И мълча.
А крачките до вкъщи са толкова много.
