What I really meant to say

is that in 2011

Наистина се опитах да спася едно приятелство. Или поне си мислех, че съм се опитала. Може би самата аз го прецаках. Може би казах неща, които не биваше. Може би говорех истини, когато не трябваше. Може би пренебрегнах другите и техните желания, молби и надежди заради собственото си шибано его.
Може би вината е тяхна. Може би те просто не ме предпочетоха. А защо трябва някой да предпочита някого пред някого другиго? Защо винаги опираме до първични усещания, вкусове, неприязънта на върха на езика ти е oh so bitter oh so sweet – наистина, наистина, с някои хора не можеш да бъдеш мил.
Не можеш да бъдеш приятел.

Какво всъщност се опитвам да кажа? Двама души могат ли да бъдат две половини? Не сме ли “всеки за себе си”, не е ли “по-зряло”.

Стига вече. Не искам повече да поглеждам назад. It’s over.  Не знам кога осъзнаваме, че нещо наистна си е отишло. Дали когато чуваш телефонът й да звъни с песен, с която е звънял и твоя; дали когато се чудиш да честитиш ли един имен ден и се сещаш, че тя го празнува всъщност днес. А не утре. И се радваш глупешки, че не си закъснял.

Whatever. I’m in freakin’ highschool.

***

И още: колко трудно е да кажеш “харесвам те”? И колко лесно е да си мълчиш и да се свиваш в самосъжаление, докато истинските неща са там навън и как може да не излезеш и да ги сграбчиш, как не ти се приисква да направиш нещо

Как можа да изпуснеш тези шансове, всичките

***

I have the inexplicable urge to change my life.

Искам нови хора в живота си. Искам нещо да правя. Ще се запиша на нещо. Ще си сменя компанията. Поне ми се иска. Наистна искам всичко да ми се случи сега. Знам, че непрекъснато го казвам. Все пак се надявам да се случи.

с Алекс правим планове. всичко изглежда възможно от тази гледна точка.