сега е един от онези часове, в които по улицата е пълно с таксита – всички хора са порядъчно пияни или поне подпийнали и ако имат малко разум в централните си лобове, намират някой друг да ги пренесе от едно място на друго
знаеш ли, видях зелено такси веднъж.. това е лъжа, два пъти го видях.
главата ми се обляга на задната седалка, салонът не е кожен, така че е удобно, пречи ми кокчето, на което съм хванала косата си, не че ме убива, но все пак пречи – трябва да правят специални секции в облегалките за кокчета, както и във възглавниците, както трябва да има място в леглото, някаква вдлъбнатина, в която да положиш ръката си, така че да не изтръпва
така си мисля понякога. а друг път хълбоците приютяват ръцете ми и тогава си представям, че точно това е предназначението им – какво друго би могло да бъде, те са идеални калъфи за ръце, прилягат идеално, всъщност защо искам нещо направено, след като го имам вътре (вън) в себе си; тук е частта, в която далай лама се явява като гъсеницата в Алиса със своите мъдрости и казва, че всичко е вътре в нас и нищо не трябва да търсим
това е наистина свързано с кокчетата – всяко момиче си измисля свой начин да захваща косата си, когато й пречи, когато учи, когато я мързи, когато й се спи, когато й е топло, когато не иска да се намокри.. то придава някаква сигурност, сякаш има нещо в съществуването ти, което винаги е там, статично и константно.. за разлика от мен, аз съм нетърпелива, не умея да чакам – никога не съм могла. не е като да са ми крили подаръците, да е било някаква супер тайна, не съм осиновена, не съм била лъгана и нищо не  е било скрито от мен за дълго, нищо съществено не ми е убягвало, без това да значи, че съм твърде прозорлива, просто.. никога не е имало нещо кой-знае какво, което да се крие. и все пак винаги съм търсела, тършувах в чекмеджетата вкъщи, при баба и дядо, в тяхната къща, в тяхната вила, във всички стаи, в ъглите, под креватите, по стените, отчаяно, отчаян жест на протест, сякаш исках нещо да е скрито, да има някакво приключение, нещо занимателно, да имам някаква цел.. звуча като психарка на уроци по психоанализа. сигурно сега ще се окаже, че мотивацията ми, вечното желание да има смисъл, великият смисъл, грандиозната цел, голямата картина, мащаба, тенденцията – всички те са били вкоренени в мен още като дете, нещо в мен е проверявало под дърво и камък още тогава за тях и сигурно цял живот ще събаря чаши, ровичкайки в неотваряни шкафове, които обаче крият нечии чужди истини и нечии чужди тайни – не моите, не моите, не моите, как биха могли, никога нищо не скрих, никога нищо не успях да запазя за себе си

НЕДА: – Казах ли ти, дето прочетох в един вестник, че имало закон на мисълта: не можеш да мислиш за един човек непрекъснато, ако той също не мисли за теб…

poetry in the morning

your life is your life
don’t let it be clubbed into dank submission.
be on the watch.
there are ways out.
there is a light somewhere.
it may not be much light but
it beats the darkness.
be on the watch.
the gods will offer you chances.
know them.
take them.
you can’t beat death but
you can beat death in life, sometimes.
and the more often you learn to do it,
the more light there will be.
your life is your life.
know it while you have it.
you are marvelous
the gods wait to delight
in you.

by Charles Bukowski

*

i carry your heart with me
i carry your heart with me(i carry it in
my heart)i am never without it(anywhere
i go you go,my dear; and whatever is done
by only me is your doing,my darling)
i fear
no fate(for you are my fate,my sweet)i want
no world(for beautiful you are my world,my true)
and it’s you are whatever a moon has always meant
and whatever a sun will always sing is you

here is the deepest secret nobody knows
(here is the root of the root and the bud of the bud
and the sky of the sky of a tree called life;which grows
higher than the soul can hope or mind can hide)
and this is the wonder that’s keeping the stars apart

i carry your heart(i carry it in my heart)

by E. E. Cummings

*

No man is an island entire of itself; every man
is a piece of the continent, a part of the main;
if a clod be washed away by the sea, Europe
is the less, as well as if a promontory were, as
well as a manor of thy friends or of thine
own were; any man’s death diminishes me,
because I am involved in mankind.
And therefore never send to know for whom
the bell tolls; it tolls for thee.

by John Donne

*

Out of the night that covers me,
Black as the Pit from pole to pole,
I thank whatever gods may be
For my unconquerable soul.

In the fell clutch of circumstance
I have not winced nor cried aloud.
Under the bludgeonings of chance
My head is bloody, but unbowed.

Beyond this place of wrath and tears
Looms but the Horror of the shade,
And yet the menace of the years
Finds, and shall find, me unafraid.

It matters not how strait the gate,
How charged with punishments the scroll.
I am the master of my fate:
I am the captain of my soul.

by William Ernest Henley

*

I am vertical

But I would rather be horizontal.
I am not a tree with my root in the soil
Sucking up minerals and motherly love
So that each March I may gleam into leaf,
Nor am I the beauty of a garden bed
Attracting my share of Ahs and spectacularly painted,
Unknowing I must soon unpetal.
Compared with me, a tree is immortal
And a flower-head not tall, but more startling,
And I want the one’s longevity and the other’s daring.

Tonight, in the infinitesimal light of the stars,
The trees and flowers have been strewing their cool odors.
I walk among them, but none of them are noticing.
Sometimes I think that when I am sleeping
I must most perfectly resemble them–
Thoughts gone dim.
It is more natural to me, lying down.
Then the sky and I are in open conversation,
And I shall be useful when I lie down finally:
The the trees may touch me for once, and the flowers have time for me

by Sylvia Plath

*

You thought that it could never happen
to all the people that you became,
your body lost in legend, the beast so very tame.
But here, right here,
between the birthmark and the stain,
between the ocean and your open vein,
between the snowman and the rain,
once again, once again,
love calls you by your name.
The women in your scrapbook
whom you still praise and blame,
you say they chained you to your fingernails
and you climb the halls of fame.
Oh but here, right here,
between the peanuts and the cage,
between the darkness and the stage,
between the hour and the age,
once again, once again,
love calls you by your name.

Shouldering your loneliness
like a gun that you will not learn to aim,
you stumble into this movie house,
then you climb, you climb into the frame.
Yes, and here, right here
between the moonlight and the lane,
between the tunnel and the train,
between the victim and his stain,
once again, once again,
love calls you by your name.

I leave the lady meditating
on the very love which I, I do not wish to claim,
I journey down the hundred steps,
but the street is still the very same.
And here, right here,
between the dancer and his cane,
between the sailboat and the drain,
between the newsreel and your tiny pain,
once again, once again,
love calls you by your name.

Where are you, Judy, where are you, Anne?
Where are the paths your heroes came?
Wondering out loud as the bandage pulls away,
was I, was I only limping, was I really lame?
Oh here, come over here,
between the windmill and the grain,
between the sundial and the chain,
between the traitor and her pain,
once again, once again,
love calls you by your name.

by Leonard Cohen

If everybody is grateful, how come nobody’s satisfied?

words are hindering

мда, сещам се и други работи

запазвам си правото да сложа някакви думи тук – но нека е утре, когато са се оформили в главата ми

go ahead, run run run run run

As time goes on, you’ll understand. What lasts, lasts; what doesn’t, doesn’t. Time solves most things. And what time can’t solve, you have to solve yourself.