Тази пролет не завързах мартеничка никъде, не я сложих под камък, и – какво беше третото, да я пуснеш в река ли? Не го направих. Вчера най-накрая отворих очите и ушите си за настъпващата пролет, та тя се разлива наоколо, стъпва толкова методично и последователно, толкова премерено и красиво, толкова прохладно и освежаващо – точно по начина, по който трябва да се лее този сезон, по начина, по който бих искала да идват всички сезони – да се събудиш един ден и да осъзнаеш, че са пристигнали, без те да натрапват присъствието ти, форсирайки те да смениш гардероба си, да закъснееш, защото си търсиш шал, за да не мръзнеш. Сезоните трябва да идват като джентълмени и също по толкова изискан начин да отварят вратите си за хората – галантно и облечени в бели ръкавици – или жълти, както било прието в Парижкото общество по времето на Растиняк. (Всъщност не схващам цялата идея с ръкавиците – защо някой би искал да скрие ръцете си? Впрочем изхождам от идеята, че харесвам ръцете си – и затова си мисля, че всички ги харесват. Но ръцете могат да бъдат толкова красиви у човек и никога не се сдържам да не им обърна внимание.) Все едно: сезоните трябва да са като лейди – изящни и елегантни, оставящи след себе си следи, каращи те да ги искаш, да ги търсиш, да търсиш следващия знак, който са оставили по пътя към себе си, да ти дават нишката на Ариадна и после думите следвай ме, върви след мен, потъни в мен, разлей се в мен, живей с мен, живей в мен, живей чрез мен, живей като мен, вдъхнови се от мен, обичай ме, привържи се към мен, създай спомени с мен … и когато си наистина щастлив, те ще си отидат, давайки път на следващия владетел да покори живота ти и да те подчини на себе си и предпочитанията си, така ли било – acquired taste значи.

Понякога си мисля, че липсата на късмет е въпрос на нагласа. Проблемът се плоди обаче във факта, че моята нагласа почти винаги е позитивна, дори всички да ме имат за анти-позитивна, за сериозна. И аз мислех, че сериозен е обидно, но сега, когато го употребявам в негативен смисъл, в смисъл на страшно и притеснително, в смисъл на тайнствено и мистериозно, но не в смисъл на романтическия герой, а в смисъл на откачения и плашещ ме герой.. сега сериозен е сериозна дума. И аз не искам да съм такава.

Но защо, щом нагласата ми е окей, нещата не съвпадат с очакванията ми? Сигурно възлагам прекалено големи надежди на хората – хайде да си го кажем, на хората е – не на нещата, не на събитията, на хората, на хората, на човеците. Очаквам всички да спасят света ми, да привнесат вкус и блясък в него. А не да ми подарят книжка за оцветяване и да ми връчат моливи – и айде, готово. Готова си. Твори. Твой ред е. Винаги твой ред винаги мой ред, но защо, защо, защо, само мен ли не ме мързи?

И по-скоро: мен не ме ли мързи? Но защо всички толкова ги мързи? Какъв е проблемът малко да се потрудиш, малко да се поизпОтиш, малко да се притесниш, малко да ти е нервничко. Малко да ти е трудничко. Малко да се докажеш.

Отегчена съм. Всички са толкова предвидими, скучни, дотягат ми, дразнят ме, отказват ме от себе си, отказват ме със себе си, никой не стига до мен, никого не пускам вътре вече, а така ми се иска.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s