времето тук блика на тласъци

сега е един от онези часове, в които по улицата е пълно с таксита – всички хора са порядъчно пияни или поне подпийнали и ако имат малко разум в централните си лобове, намират някой друг да ги пренесе от едно място на друго
знаеш ли, видях зелено такси веднъж.. това е лъжа, два пъти го видях.
главата ми се обляга на задната седалка, салонът не е кожен, така че е удобно, пречи ми кокчето, на което съм хванала косата си, не че ме убива, но все пак пречи – трябва да правят специални секции в облегалките за кокчета, както и във възглавниците, както трябва да има място в леглото, някаква вдлъбнатина, в която да положиш ръката си, така че да не изтръпва
така си мисля понякога. а друг път хълбоците приютяват ръцете ми и тогава си представям, че точно това е предназначението им – какво друго би могло да бъде, те са идеални калъфи за ръце, прилягат идеално, всъщност защо искам нещо направено, след като го имам вътре (вън) в себе си; тук е частта, в която далай лама се явява като гъсеницата в Алиса със своите мъдрости и казва, че всичко е вътре в нас и нищо не трябва да търсим
това е наистина свързано с кокчетата – всяко момиче си измисля свой начин да захваща косата си, когато й пречи, когато учи, когато я мързи, когато й се спи, когато й е топло, когато не иска да се намокри.. то придава някаква сигурност, сякаш има нещо в съществуването ти, което винаги е там, статично и константно.. за разлика от мен, аз съм нетърпелива, не умея да чакам – никога не съм могла. не е като да са ми крили подаръците, да е било някаква супер тайна, не съм осиновена, не съм била лъгана и нищо не е било скрито от мен за дълго, нищо съществено не ми е убягвало, без това да значи, че съм твърде прозорлива, просто.. никога не е имало нещо кой-знае какво, което да се крие. и все пак винаги съм търсела, тършувах в чекмеджетата вкъщи, при баба и дядо, в тяхната къща, в тяхната вила, във всички стаи, в ъглите, под креватите, по стените, отчаяно, отчаян жест на протест, сякаш исках нещо да е скрито, да има някакво приключение, нещо занимателно, да имам някаква цел.. звуча като психарка на уроци по психоанализа. сигурно сега ще се окаже, че мотивацията ми, вечното желание да има смисъл, великият смисъл, грандиозната цел, голямата картина, мащаба, тенденцията – всички те са били вкоренени в мен още като дете, нещо в мен е проверявало под дърво и камък още тогава за тях и сигурно цял живот ще събаря чаши, ровичкайки в неотваряни шкафове, които обаче крият нечии чужди истини и нечии чужди тайни – не моите, не моите, не моите, как биха могли, никога нищо не скрих, никога нищо не успях да запазя за себе си

НЕДА: – Казах ли ти, дето прочетох в един вестник, че имало закон на мисълта: не можеш да мислиш за един човек непрекъснато, ако той също не мисли за теб…