Je veux

Life path #4

This may come as a surprise to you, but you are famous for your will power. While you are walking along not even noticing the effect you have on those around you, you quietly develop a reputation for personal strength that borders on sheer stubbornness. You don’t mean to be stubborn, it’s not due to your ego – it’s simply that once you have made a decision (after careful and lengthy deliberation) it takes an earthquake to change your mind.

в мембраните й звъняха хиляди мелодии – всяка с личния звук на красотата. защото красотата, разбираше тя, е нещо неудобно лично – понякога я виждаме под повърхността. понякога кожата е достатъчно тънка, като ципа – нежна и пропусклива, прозрачно-бяла, идеален проводник на острия й поглед, който се вмъкваше често под кожата на онези в обкръжението й и ги изследваше с учудваща педантичност; бавно, методично. погледите й бяха сякаш x-rays – тя беше се превърнала в дамата с рентгеновите очи и нищо не би било по-близо до определението за проницателност от нея самата. и не толкова, защото откриваше всеки детайл – не би могла. макар дълбок, погледът й бе замъглен и неясен – и то чисто буквално. бе съсипала очите си в четене. да откриеш истината се криеше обаче в по-малки неща, тя можеше да я пипне с пръстите си, познаваше точните издутини, които подсказваха местоположението й. можеше да я помирише – истинското ухаеше на круши и леко смачкани кроасани, не пресни, но много вкусни и притежаващи идеалната мекота, приятното на допир тесто докосваше небцето й и привнасяше стотици незначителни вкусове към колекцията й от аромати, всеки от който носеше по един спомен. така ухаеше истината – на дъжд в пролетен ден, толкова тривиално, но толкова познато – точно в онези дни, съвсем шепа на брой, в които тревата изглежда невероятно зелена след и по време на дъжд – и колко нюанса на зеленото има само! сред резедата, или светло зеленото – тя имаше едно яке със същия цвят, любимият цвят на майка й, цветът на зодията й, цветът на жилетката й, цветът на моливът й за очи – намигваха отровно зелени петна в причудливи форми – никога сърца. сърцата се появяваха само в храната – в ягодите, върху кората на ябълките – или кожата им всъщност, тези земни плодове, също като нея, и тя – едно изгубено дете на земята, което се нуждае отчаяно от гръмоотвод, който да я отведе именно там.

така ухаеше истината – на дрехи, полети с шампанско за жълти стотинки, на мента, разредена с безалкохолно, на бира, превърнала се в лед, така ухаеше и тя – на безпътница, на блудница, така се и чувстваше, когато се прибираше след някоя проливна буря, проникнала в кожата на якето й, смразила ръцете й, обърнала чадъра й, накъдрила косата й, размазала молива й за очи – така се чувстваше тя, блудна и нещастна, докато мокреше седалката в трамвая; така – докато от косата й се стича вода и някаква жена, съседка от квартала, й хвърля подозрителни втренчени погледи и сякаш я порицава за факта, че не е могла да се скрие от дъжда

а тя порицаваше факта, че дъждът не можа да скрие нея – никога – не е вярно, че сълзите не личат, когато плачеш в дъжда, и не е вярно, че всички бързат повече, или че трамваите идват по-нарядко, не е вярно, че спареният въздух я задушава, не е вярно, че погледът на някой някъде другаде, някъде в другиго, я натъжаваше; не, не е вярно, не е вярно, че не спря да вали този ден, и не е вярно, че е пила кафе или й е ухаело на карамел, не е вярно, че лимоновият чийзкейк стои самотен на витрината на сладкарницата, не е вярно, че момичето с лешниковите очи е тук за кратко, не, не е вярно.

може би ако отрече всичко, наистина няма да е вярно.
но какво печели от това?

p.s.: Вместо поредния шамар в лицето, имах нужда от правилната подредба на звездната карта, имах нужда луната да е в правилния дом, планетите да са се подредили за хоро, боговете да са сити с амброзия и нектар и всички да са благоразположени и възможно най-щастливи, за да остане малко и за мен. Това не е неблагодарност. Това е протест. Вик за помощ.  Последен поглед, който обръщам към небето, на което чакам някакво разписание. Кога тръгва влакът ми? Чак толкова ли съм закъсняла за всеки, и аз съм пътник, и аз, и аз, и размахвам шапчицата си и съм стиснала билетчето си в ръка и никой не е дошъл да ме изпрати, затова махам на всички тези хора, които не познавам, и чакам и те да ми помахат, някак си, символично да ме благословят, за да потегля и да бъда щастлива.