I just wanted you to know that baby, you’re the best

https://4metamorphosis.wordpress.com/2011/06/21/1698/

Понякога имам нужда да знам, че не съм пълен провал. Ок, знам, че не съм. Понякога имам нужда да знам, че животът ми не е пълен провал. Пак тъпо, твърде млада съм, за да преценя. Добре, понякога имам нужда да знам, че животът ми дотук не е пълен провал. Че животът ми в момента не се проваля. Че ми тежи всичко, навсякъде и по много. Сякаш съм в неспирен идиотски спектакъл, в който играя ту ролята на малката сестра, слушаща историите на кака си с върховен (без)интерес, ту съм майката, пълна до последната клетка на тялото си със съвети, които никой не слуша, от които никой няма нужда; ту момичето, за себе си поне, момичето, нито дете-нито жена; нито майка, нито сестра, не съм ничия, принадлежа сама на себе си, и понякога е избор, а понякога просто никой друг не ме иска. Когато Ники казва, докато не се разочароваш от човек, когото обичаш, няма как да разбереш, аз казвам, че съм поначало разочарована и горния пост малко или много говори за това. Без въобще да става дума за Косьо. Не го харесвах чак толкова. Май. Мисля, всъщност, че никога не съм била влюбена. Не е ли тъжно? Но когато те разочароват преди да искаш и да можеш да схванеш какво е разочарование, когато те дамгосат така, че осъзнаеш, че си повреден години по-късно, когато във всеки търсиш недостатъка, когато умишлено си забраняваш да обичаш, защото знаеш, че има шанс да обичаш само ти, когато подсъзнателно се страхуваш от всекиго, да не би случайно да е като онзи, когато дойде мисълта, че може и ти да направи същото като него, че ти си негова, смешно, но си негова в някакъв идиотски и абсурден смисъл, че злото в теб е вътре и може и да си способна на отприщване (а ти си, доказваш го, защото си недотам добронамерена и мила, понякога болиш и нагарчаш); мисълта те разрушава, защото ти си нечия част по default, но не си била пожелана. Ти си нечия част, но някои части се губят. Без бъбрек можеш да живееш, макар и one crappy life, без част от черния си дроб също можеш, неговите клетки се регенерират, но без други части не можеш, не успяваш и мислиш, че си го направила, и най-вероятно си, но колко по-лесно е да търсиш проблемите някъде много навътре и много назад и най-вече много не в теб. О, боже. Един ден да съм daddy’s girl, не ми е нужно повече. Да пробвам какво е.

Страхотен патос. Аплодисменти. Завеса.

2 мисли

Погледнах небето и там имаше облаци. Опитах се да им придам форма, исках да ми заприличат на нещо, но въображението ми упорито отказваше да ги одушеви. И така вървях, вдигнала глава нагоре, съсредоточила погледа си върху две съседни бели петна, дори спрях (и се огледах, за да се уверя, че никой не вижда какво по дяволите правя). Изведнъж се получи: левият облак беше кученце с клепнали уши – доста огромно куче всъщност – изплезило език, тичащо, а над него – десният облак – оформяше фигурата на гувернантка с шапчица, която се завръзва със сатенена панделка под брадичката, с тънко кръстче, която заканително размахваше показалец и чувах думите й: “Ах, ти, палавнико!” Приличаше на малката овчарка – Васи имаше такава кукла, навиваше я и тя се въртеше, и беше много красива, така, както играчките могат да бъдат красиви. Днес едва ли има такива ретро играчки, пластмасови и пастелни.

Струва ми се, че с болката е като с високите обувки – неудобно е, прави рани, БОЛИ, кара те двеста пъти да проклинаш решението си, че си с тях, обувките де, обаче това е, този чифт носиш днес и нямаш друг в себе си, защото не си свикнала да се презастраховаш така, и понеже само това имаш на краката си, а без тях ще е още по-страшно, куцукаш криво-ляво до вкъщи, колкото можеш, колкото бавно е нужно. Разочарованието е като токчетата – убива те зверски, ама продължаваш да вървиш.