2 мисли

Погледнах небето и там имаше облаци. Опитах се да им придам форма, исках да ми заприличат на нещо, но въображението ми упорито отказваше да ги одушеви. И така вървях, вдигнала глава нагоре, съсредоточила погледа си върху две съседни бели петна, дори спрях (и се огледах, за да се уверя, че никой не вижда какво по дяволите правя). Изведнъж се получи: левият облак беше кученце с клепнали уши – доста огромно куче всъщност – изплезило език, тичащо, а над него – десният облак – оформяше фигурата на гувернантка с шапчица, която се завръзва със сатенена панделка под брадичката, с тънко кръстче, която заканително размахваше показалец и чувах думите й: “Ах, ти, палавнико!” Приличаше на малката овчарка – Васи имаше такава кукла, навиваше я и тя се въртеше, и беше много красива, така, както играчките могат да бъдат красиви. Днес едва ли има такива ретро играчки, пластмасови и пастелни.

Струва ми се, че с болката е като с високите обувки – неудобно е, прави рани, БОЛИ, кара те двеста пъти да проклинаш решението си, че си с тях, обувките де, обаче това е, този чифт носиш днес и нямаш друг в себе си, защото не си свикнала да се презастраховаш така, и понеже само това имаш на краката си, а без тях ще е още по-страшно, куцукаш криво-ляво до вкъщи, колкото можеш, колкото бавно е нужно. Разочарованието е като токчетата – убива те зверски, ама продължаваш да вървиш.