идея за любов

да е нежна, пухкава и кремообразна. като целувчен крем, като мерингова паста, да оставя устните меки, да се преглъща лесно, да е лека и феерична, почти на изчезване, да е “хапнеш нещо-глътнеш нищо”, за да можеш да ядеш до пръсване без да ти е тежко. да не можеш да се пренаситиш от нея, да е закуска, обяд, вечеря. и ястие, и питие, и житие, и битие, да те поглъща напълно, и ти да я поглъщаш цялата, наведнъж, на екс

да е трошлива, да се превръща в прах и пудра, да е подходяща за настилка, за покривка, за прикритие. да покрива добре, да не оставя видими пори, да преобразява лицето, да прави кожата крехка и чуплива, порцеланова, перфектна, куклена. да я стриваш между пръстите и да цапа, но да цапа нежно, като сажди между дланите, меко, като талк, да проблясва в дъгични цветове, да е като очи, които се менят според цвета на дрехите

да е жълта и шумоляща, да проблясва вълнообразно в джаз ритми, да пленява и концентрира погледа върху себе си, да е смела и да пее с цяло гърло, да съска и жупел и пепел. и вопъл да е

да е сочна, да пуска сок, да те кара да слюноотделяш, да пресъхваш без нея, да е сладка и нужна, да е витаминозна и полезна, да те движи, да те осмисля, да лепне по пръстите ти като побелели от горещина лета, да е тиха и да жужи като щурец, като скакалец да свири с крилата си. да звучи сама. да я познаваш, като я чуеш. да си казваш ето я

да е богата и вкусна, с пълнеж, да потъваш в нея, да е топла и хрупкава, почти прозрачна и приказна, да можеш да я разчупиш, да можеш да я споделиш, да можеш да почерпиш с нея

да киселее понякога, но да е разкошна с мед, да е свежа, да ухае, да опиянява, да сладни до замайване, да е прекрасна

и още една

“I am nearly mad about you, as much as one can be mad: I cannot bring together two ideas that you do not interpose yourself between them. I can no longer think of nothing but you. In spite of myself, my imagination carries me to you. I grasp you, I kiss you, I caress you, a thousand of the most amorous caresses take possession of me. As for my heart, there you will always be – very much so. I have a delicious sense of you there. But my God, what is to become of me, if you have deprived me of my reason? This is a monomania which, this morning, terrifies me. I rise up every moment say to myself, ‘Come, I am going there!’ Then I sit down again, moved by the sense of my obligations. There is a frightful conflict. This is not a life. I have never before been like that. You have devoured everything. I feel foolish and happy as soon as I let myself think of you. I whirl round in a delicious dream in which in one instant I live a thousand years. What a horrible situation! Overcome with love, feeling love in every pore, living only for love, and seeing oneself consumed by griefs, and caught in a thousand spiders’ threads. O, my darling Eva, you did not know it. I picked up your card. It is there before me, and I talked to you as if you were here. I see you, as I did yesterday, beautiful, astonishingly beautiful. Yesterday, during the whole evening, I said to myself ‘She is mine!’ Ah! The angels are not as happy in Paradise as I was yesterday!”

— Honoré de Balzac

самооценки и други безсмислици

за първи път в живота си

имам отчаяна нужда някой да вярва в мен

колко прозаично

много, ама много не вярвам в нищо сега и се страхувам, че съм тръгнала по път, който не мога да извървя
единственото нещо, което има смисъл на този етап от живота ми, е да успявам, в това, което си мисля, че ме бива
ами ако не ме бива? ами ако е просто илюзия – симпатична и хранителна, но до време

и докато ирационално се тръшкам, че не, не, не искам да съм посредствена, майка ми повишава тон да се стегна и че не всичко било или посредствено, или гениално

че имало и много добри и просто добри и какво, ако това съм аз

ако приемам спънките в живота си толкова навътре, как да очаквам, че ще се захвана и ще се справя/довърша каквото и да е докрай

парадоксално е как почти не познавам човек, който да не си вярва.. и то много да си вярва, а аз да не мога да си вярвам
Да вярвам, че единственото нещо, в което някога съм мислела, че ме бива, че ми върви, че нещото, което очаквам да е бъдещето ми, нещото, което ме вдъхновява, за което живея в момента, което единствено привнася смисъл на този етап..
не искам да се отказвам от това

искам да знам, че има смисъл, но не знам защо очаквам някой да ми го каже
пост-фактум обвинявам всички в ненужна солидарност

сякаш някога съм съветвала някого да се откаже от мечтите си

уж съм най-безнадеждната романтичка и най-безнадеждната обнадеждена

а не мога да си кажа давай, бе, изправяй се

защо си седнала
и ревеш

екшън носталгия

(оттук-оттам, събирано на части)

понякога танцувам по безкрайни петолиния и бъркам пориви със спазми: от ентусиазма свише, от стъпките и стъпалата редом, от меките неща, приличат ми на облаци и все се чудя – ще падна ли, или потъна, от (е)миии-тата, от сола-та, от си ли, не-си-ли-тата, защото не мога: да се гмурна без акомпанимент, да живея без саундтрак, да оцелея без мелодия, без нещо в мен да свири, да хъмка, да тананика сладко под съпровода на света, който просто си тече, докато аз просто потропвам с пръсти в ритъм

разпилявам се по безкрая на да, на не, толкова малко разнообразие от конкретни отговори за неприлично много въпроси, поредната вселенска шмекерия да сложи лимит на всичко, за да може тя да е единствената без такъв.

не вярвам в праволинейността  и ин-ян, а в кармични кръгове и фази на луната и кръговрати, и всичко се връща kind of faith/fate, не съм живяла да го видя, но ми е приоритет да успея…
и ако се откажа (или животът ме откаже), и аз ще си татуирам да и не и ще вдигам мнимо ръка upon questioning

хората очакват това – съгласие или отрицание. и не искат повече от теб, не искат излишно празнословие, то хаби така компресираното им битие. не искат да им разясняваш идеите си за света, искат само да знаят дали си с тях и от тях, или си без тях и срещу тях, без значение дали понятията се припокриват

обичам когато свърши денят, защото имам цялото нощие да се преобличам, да травестирам, да ставам все по-медена, какаова, бронзова, снагата ми да се карамелизира и стапя, и да променя молекулярния си строеж до неузнаваемостта на нощната скитница

не иска да бъде разчетена, затова краси словото с ченгелчета и не дописва чертичките, за да не проникнат в каквото и да е там вътре душа дух чакра… вафла
многословна е, говори почти изцяло, но никога по същество
миглите й се вживяват, че са на картинг писта и пърхат всичките в различни посоки, докато в един момент не се обединят в пъклен замисъл срещу личността й, някакъв зловещ отбор по синхронно разбиване на аз-а, всичките – мислите – думите – са си сложили усмивки на лицата и ти говорят с други гласове в други стаи

вече се давам на всеки и всякак, защото съм забравила как се дава на порции; те ми казват не, не мога повече, тежко ми е и аз откачам, че им е тежко от мен и казвам но хайде още една хапчица, още едничка само, още малко и съм твоя цялата, а те пак не и аз пак да, и те пак не, и така, и така нататък, и никой не иска до последно, всеки иска по малко и по-малко: да види какво е, пък гледа, плаши се, бяга, не иска, не ме иска, страх ги е, страх го е…  и мен ме е страх вече – ако бях от онези животни, които се самоизяждат, дали щеше да ми е по силите и щях ли да стана 2х размера си, или да изчезна напълно
и какво щеше да ми хареса повече

но ти говориш с гласовете на всички далии и носиш цветовете им на главата си, и косата ти отразява 18% сиви тонове, и другите ги оставя на въображението, и ми казваш сбогом всяка сутрин и се будиш в мен всяка вечер, и всяко вчера те прави по-близо до мене

сутрин е друго. вие ми се свят и пулсът ми е слаб, под очите ми има тънки сивкави овали, под тях още по-тънки вени (имала съм синя кръв, аристократка съм била) – белотата безкомпромисно разкрива, на светлина изпъкват всички истини, фиксирала съм ги добре и не се махат
колкото повече си повтаряш нещо, толкова повече си личи на лицето ти и кошмарът е пълен, когато тънката ти кожа е най-лесният way out на всяка змия, приплъзваща в тебе
превърнала съм се в приют на каузи пердути
на ръцете ми има изгаряния от добри намерения
скелетът ми се огъва под чуждите животи, които нося на гърба си
косата ми упорито отказва да се задържи върху скалпа и се надпреварва с водата да изчезне в канавката – дано поне тя може да плува
около ирисите ми и зениците бялото на очите и миглите – цели напоени в туш, преливат от отрова, очната линия рисува пеперуди по плътта ми и когато се погледна в огледалото на сутринта след поредна нощ в ръцете на не когото трябва и се смея на отражението и се чудя на панда ли приличам, или на курва
ми се иска да се свия на леглото омърсена и никаква, и никаквица, и да ми е все едно

защото съм ничия, ничия, ничия

but if my life is for rent and I don’t learn to buy well I deserve nothing more than I get ’cause nothing I have is truly mine

[7/3/2012 10:36:17 PM] ‘I am so romantic sometimes I think I should marry myself.’ каза: леле, габи, престави си да учиш в Сорбоната.. ставаш, закусваш в Парижко кафене на Сена срещу Нотр дам дю Пари с кроасан и кафе, и отиваш на лекции, като чуваш по улицата музика от акордеон, и след лекциите си тръгваш с французин, и лежите на яката трева до Гран Пале, и се смеете
[7/3/2012 10:38:07 PM] Pyro каза: да де, да :Д:Д не бих отказала
[7/3/2012 10:38:08 PM] ‘I am so romantic sometimes I think I should marry myself.’ каза: и после една разходка по Шанзелизе
[7/3/2012 10:38:30 PM] ‘I am so romantic sometimes I think I should marry myself.’ каза: ох
[7/3/2012 10:38:30 PM] ‘I am so romantic sometimes I think I should marry myself.’ каза: ах
[7/3/2012 10:38:32 PM] ‘I am so romantic sometimes I think I should marry myself.’ каза: :д
[7/3/2012 10:39:20 PM] Pyro каза: и все пак
[7/3/2012 10:39:28 PM] Pyro каза: предпочитам обаче
[7/3/2012 10:42:48 PM] Pyro каза: ирландия, вятър, бури, топли шоколади, цветни чорапогащници, колело, книги с твърди корици, книги с меки корици, пожълтели страници, моливи, червеникава мека коса във всевъзможни плитки и кокове, много музика, айриш пъбс, зелена трева, безкрай от природа и един ирландец с малко по-дълга, чуплива коса и зелени очи, с герданче с черна каишка с някаква странна кръгла висулка, който ще има невероятен акцент (и също смешен, защото ирландците говорят смешно), който ще може да готви и с когото ще седим вкъщи, когато вали, неговите крака към моята глава, моите крака към неговата глава, и ще си четем различни книги, всеки, потънал в своята, като от време на време ще мълвим пасажи, които са ни харесали и ще се усмихваме един на друг
[7/3/2012 10:44:57 PM] ‘I am so romantic sometimes I think I should marry myself.’ каза: колко мило!
[7/3/2012 10:45:30 PM] Pyro каза: колко нереално
[7/3/2012 10:45:33 PM] Pyro каза: защо имам такива мечти

а едно момче ми каза, че се усмихвам като мона лиза
друго пък, че съм много спокойна, което е the irony itself