екшън носталгия

(оттук-оттам, събирано на части)

понякога танцувам по безкрайни петолиния и бъркам пориви със спазми: от ентусиазма свише, от стъпките и стъпалата редом, от меките неща, приличат ми на облаци и все се чудя – ще падна ли, или потъна, от (е)миии-тата, от сола-та, от си ли, не-си-ли-тата, защото не мога: да се гмурна без акомпанимент, да живея без саундтрак, да оцелея без мелодия, без нещо в мен да свири, да хъмка, да тананика сладко под съпровода на света, който просто си тече, докато аз просто потропвам с пръсти в ритъм

разпилявам се по безкрая на да, на не, толкова малко разнообразие от конкретни отговори за неприлично много въпроси, поредната вселенска шмекерия да сложи лимит на всичко, за да може тя да е единствената без такъв.

не вярвам в праволинейността  и ин-ян, а в кармични кръгове и фази на луната и кръговрати, и всичко се връща kind of faith/fate, не съм живяла да го видя, но ми е приоритет да успея…
и ако се откажа (или животът ме откаже), и аз ще си татуирам да и не и ще вдигам мнимо ръка upon questioning

хората очакват това – съгласие или отрицание. и не искат повече от теб, не искат излишно празнословие, то хаби така компресираното им битие. не искат да им разясняваш идеите си за света, искат само да знаят дали си с тях и от тях, или си без тях и срещу тях, без значение дали понятията се припокриват

обичам когато свърши денят, защото имам цялото нощие да се преобличам, да травестирам, да ставам все по-медена, какаова, бронзова, снагата ми да се карамелизира и стапя, и да променя молекулярния си строеж до неузнаваемостта на нощната скитница

не иска да бъде разчетена, затова краси словото с ченгелчета и не дописва чертичките, за да не проникнат в каквото и да е там вътре душа дух чакра… вафла
многословна е, говори почти изцяло, но никога по същество
миглите й се вживяват, че са на картинг писта и пърхат всичките в различни посоки, докато в един момент не се обединят в пъклен замисъл срещу личността й, някакъв зловещ отбор по синхронно разбиване на аз-а, всичките – мислите – думите – са си сложили усмивки на лицата и ти говорят с други гласове в други стаи

вече се давам на всеки и всякак, защото съм забравила как се дава на порции; те ми казват не, не мога повече, тежко ми е и аз откачам, че им е тежко от мен и казвам но хайде още една хапчица, още едничка само, още малко и съм твоя цялата, а те пак не и аз пак да, и те пак не, и така, и така нататък, и никой не иска до последно, всеки иска по малко и по-малко: да види какво е, пък гледа, плаши се, бяга, не иска, не ме иска, страх ги е, страх го е…  и мен ме е страх вече – ако бях от онези животни, които се самоизяждат, дали щеше да ми е по силите и щях ли да стана 2х размера си, или да изчезна напълно
и какво щеше да ми хареса повече

но ти говориш с гласовете на всички далии и носиш цветовете им на главата си, и косата ти отразява 18% сиви тонове, и другите ги оставя на въображението, и ми казваш сбогом всяка сутрин и се будиш в мен всяка вечер, и всяко вчера те прави по-близо до мене

сутрин е друго. вие ми се свят и пулсът ми е слаб, под очите ми има тънки сивкави овали, под тях още по-тънки вени (имала съм синя кръв, аристократка съм била) – белотата безкомпромисно разкрива, на светлина изпъкват всички истини, фиксирала съм ги добре и не се махат
колкото повече си повтаряш нещо, толкова повече си личи на лицето ти и кошмарът е пълен, когато тънката ти кожа е най-лесният way out на всяка змия, приплъзваща в тебе
превърнала съм се в приют на каузи пердути
на ръцете ми има изгаряния от добри намерения
скелетът ми се огъва под чуждите животи, които нося на гърба си
косата ми упорито отказва да се задържи върху скалпа и се надпреварва с водата да изчезне в канавката – дано поне тя може да плува
около ирисите ми и зениците бялото на очите и миглите – цели напоени в туш, преливат от отрова, очната линия рисува пеперуди по плътта ми и когато се погледна в огледалото на сутринта след поредна нощ в ръцете на не когото трябва и се смея на отражението и се чудя на панда ли приличам, или на курва
ми се иска да се свия на леглото омърсена и никаква, и никаквица, и да ми е все едно

защото съм ничия, ничия, ничия