спомени

синята ми рокля се стича като сладолед, къдриците ми са тъмни и горещи, аз съм бляскава горгона в първата нощ, аз съм ева, млада и зелена, неопитна и любопитна. тръпна.
оживявам. и съм шепа пръст, и цялата земя в мен полита нагоре с все зодиака, с все претенциите, с все всичко, аз летя, издигам се, не чувствам гравитацията, не ми влияе нищо, цялата, цялата се губя, цялата, цялата не се усещам, безтегловна съм
всяка нота става мото на новото ми аз, развалям се, мачкам се, спадам, спихвам, издъхвам до следващия ден,

когато пия мед с мляко с какао с кокос и не съм сигурна, че има алкохол. на ева й подаряват запалка, тя почти я чупи и всички се смеят, черпят я, а тя се държи добре. и среща хората, които трябва, когато трябва, но нищо не се случва, и всички се смеят, а тя се държи добре и също се смее. за какво всички тези случайности, за какво съдби, кому потрябваха съвпаденията на този свят, ако не водят ева до адам, а просто до поредните любезно-празни думи.

всяко чудо за три дни, казва си ева, и си мисли кой ще ме почерпи тази вечер, а вместо това си тръгва по-рано от дискотеката, яде какаови бисквити и размишлява върху безсмисъла на живота. успокоява приятелката си и гледа философски. мда – дъвче бисквитата – наистина за кого се мислят всички тези хора

блестяща е, елегантна, хванали са косата й на кок, пълен с тайни и иска-не иска, скрива в него още една. разбира значението на думата приятел, когато един такъв й казва, че такива неща се случват, приятелите се влюбват един в друг и това е много хубаво, и не бива да й е тъжно, и всичко ще е наред. ева прегръща приятелката и благодари , че не е сама сега, че не е сама всъщност никога, че нищо не е изгубено

шапките наистина ми отивали, възхищава се ева, изумява се от себе си, танцува, танцува, танцува с другоземци и те дори я искат, но ева ги лъже, че я гледат, и че т’ва няма как да стане
после върви пътя от китен до приморско на стойност 6 км за време час и половина, като преди това зарежда с палачинка с бял шоколад, преглъща мечия си страх по най-тъмната и страшна отсечка път, която е съзирала, спира на някакъв бар, за да слуша ретро чалга хит, игнорира чичовци 40+, гледа как на момиче му дават одеяло от бара, защото му е студено. тръгва, събува обувките си и върви боса по пясъка, но не по плажната ивица, ева не е морска нимфа и не е готова вълненията да я приберат при себе си, пък и разполага с достатъчно свои

колко много ром! колко малко сън!

ева така се надявала да не й се развали впечатлението от рая
и то не се
все пак какво ли е да се целуваш точно с това момче на bon jovi, пошушнала й змията

кецове, пълни с пясък. чорапи, пълни с пясък. палачинка, пълна с шоколад и банан. огън, пълен с трески и дим, от който на ева й люти в очите. но все пак има някой с китара, и все пак този някой слуша и свири колдплей, та ева пее малко, за цвят, за мирис и вкус, за лукс, пее малко и си тръгва. по-късно тича по улицата в 3-4 през нощта, и крещи чувствам се толкова свободна и за миг е точно така, така е, свободна съм, свободна

и какво като едно момче, което исках, не искало мен, а една от най-добрите ми приятелки
и какво като едно момче, което не исках, което никога не исках да ме иска, ме поиска
и какво като едно момче, което ме иска, нямаше смелост да ме поиска
и какво като едно момче, което решило, че ме иска, ме поиска по толкова безумен начин

свободна съм, крещи ева и тича, а какво ако ме блъсне кола в този момент, летя, мамка му! this is the fucking notebook, брат!

накрая ева е красива и черна, някой й казва принцеса, но не звучи красиво, а пошло и не е ценно, аз съм моята вратовръзка, аз съм кървавата мери, аз съм палачинка и съм ретро по френски, аз съм носталгията в гласа ти
и в моя глас също

на прибиране буцата в гърлото ми ми пречи да функционирам
мъчно ми е за този живот, който само веднъж се живее. мъчно ми е за мен, мъчно ми е и ми е тъжно, но и това ще мине
не ми е мъчно, че ще сграбча всичко сега, че си стигам вече, че нямам нужда от някого, за да се чувствам цяла, аз съм си пълноценна половинка, пълновинка

възможностите са проекция на желанията.

(просто проектирах в единствената посока, която не зависи от мен. дотук с това:) )

“I’m sure I’ll take you with pleasure!” the Queen said. “Two pence a week, and jam every other day.” Alice couldn’t help laughing, as she said, “I don’t want you to hire ME – and I don’t care for jam.” “It’s very good jam,” said the Queen. “Well, I don’t want any TO-DAY, at any rate.” “You couldn’t have it if you DID want it,” the Queen said. “The rule is, jam to-morrow and jam yesterday – but never jam to-day.” “It MUST come sometimes to ‘jam to-day’,” Alice objected. “No, it can’t,” said the Queen. “It’s jam every OTHER day: to-day isn’t any OTHER day, you know.” “I don’t understand you,” said Alice. “It’s dreadfully confusing!

+

Lexie: [narrating] Grief may be a thing we all have in common, but it looks different on everyone.
Mark: It isn’t just death we have to grieve. It’s life. It’s loss. It’s change.
Alex: And when we wonder why it has to suck so much sometimes, has to hurt so bad. The thing we gotta try to remember is that it can turn on a dime.
Izzie: That’s how you stay alive. When it hurts so much you can’t breathe, that’s how you survive.
Derek: By remembering that one day, somehow, impossibly, you won’t feel this way. It won’t hurt this much.
Bailey: Grief comes in its own time for everyone, in its own way.
Owen: So the best we can do, the best anyone can do, is try for honesty.
Meredith: The really crappy thing, the very worst part of grief is that you can’t control it.
Arizona: The best we can do is try to let ourselves feel it when it comes.
Callie: And let it go when we can. Meredith: The very worst part is that the minute you think you’re past it, it starts all over again.
Cristina: And always, every time, it takes your breath away.
Meredith: There are five stages of grief. They look different on all of us, but there are always five.
Alex: Denial.
Derek: Anger.
Bailey: Bargaining.
Lexie: Depression.
Richard: Acceptance.