започна навсякъде около мен: бяха те разлепили из улиците, билборди обрамчваха лицето ти, постери крещяха твоето име, oчите ти ме гледаха непрекъснато и ме питаха кога, кога, кога
беше навсякъде и беше възможен, затова не те пожелах, въпреки лъскавата ти опаковка, въпреки всичките ти екстри, въпреки че беше добър модел. нали знаеш колко е досадно да ти рекламират нещо постоянно – дразни те и напук отказваш да го пробваш. после обаче се промъква идеята, абе я да видя за какво става въпрос, аджеба… поддаваш се, продаваш се, отдаваш се
не си те купих, не исках. после се оказа, че няма и как, били те разпродали. на кого, питам. ам, че на двете девойки, дето току-що излязоха – не ги ли видяхте?
едната, вечния ти идеал, пред когото се опитваш да се докажеш. дразнещо красива, дразнещо мила. изнервяща, лазеща по нервите със своята доброта и обаяние. чаровна, но с характер. и пленителна…
едната, обременила те завинаги с комплекса на недостатъчния, на малкия, на отхвърления. заразила те със синдрома на излъганото очакване, на ранимоста и лековерието. защото всеки мъж има една жена в живота си, за която да каже ето, тя ми разби сърцето. само че не всяка жена има такъв мъж. може би защото жените все пак са 51%, а мъжете 49, или нещо такова. впрочем ти не си мъж.
едната, която те е смачкала и след която ти се опитваш да мачкаш, но безуспешно
и другата, неуверената, дългокоската, глуповата, не особено красива, не чаровна, не обаятелна: всичко, което едната не е, в голям процент всичко, което аз не съм – не, че има кой-знае какво значение, но аз и тя поне имаме някакви визуални сходства, докато едната е единствена, неповторима, недостижима… и толкова не твоя.
другата, виж, е била твоя; вживява се на Елена, няма вкус, адската позьорка, адския филм, адската скука, безхарактерна, никаква, никаква, никаква. идеална за теб
малко по малко започва да ми светва защо не може да има аз и ти, и, боже, олеква ми! в лимонената светлина изглеждаш толкова блед и предвидим. сега всичко в теб ми се струва грозно – и очите ти, зелени с жълти точици. (зелени са всъщност, най-накрая се вгледах достатъчно добре, винаги забелязвам цвета на очите най-накрая) / GREEN EYES, how could anybody deny you?
ако рецесивният алел ме беше уцелил, можех и аз да съм със зелени очи… и добре, че не съм, защото тогава вече щях да съм си въобразила, че ще бъдем вечно вплетени, че пътят ни е предначертан от звездната карта and that sort of thing, което щеше да бъде жалко и all in all, нека отпразнуваме факта, че не съм жалка!
да, не съм, не оставих съмнение, не трепнах, не ти дадох да разбереш колко много съм те искала или колко много съм си мислела, че те искам; впрочем, знаеш ли, едва ли ще го кажа на някого, и всъщност не го казвам на теб, защото ти не знаеш, че това място изобщо съществува, пък и да знаеш, едва ли ще ме потърсиш, защото не съм ти нужна, както ти на мен (беше), ениуей, та. та всъщност секунди преди да ти кажа погледнах в зелените ти очи с жълти точици, поех дълбоко въздух и ме обзе паника, че не те искам вече – винаги така става с онова, което си купувам – седя на касата с банкнотата в ръка – извадила съм я, готова съм, а продавачката вече ми маркира покупката и аха-да каже еди-колко си и не-знам-си-колко стотинки, и аз решавам не, нямам нужда от това или всъщност мога и без него или не го искам вече – обаче, разбира се, не го казвам, ‘щото няма да правя сцени, нали. плащам и излизам. после решавам, че ми харесва нещото, че си е струвало. после спира да ми пука. за неща. до следващия път
nb: вече ще ходя на пазар само със списък. и ще започна да прибирам касови бележки.
за по-сигурно
времето тук блика на тласъци – като петрола 