скъсах с Луната

виждам те
как чакаш
да си тръгна
за да изгрееш

и как си тръгваш
когато се появя на хоризонта

защото луната и слънцето никога не се срещат
в челен сблъсък, фронтално и болезнено
само си намигват през балкона: – а, какво правиш – простирам

защото пролетта убива зимата
защото нейното слънце топи неговия сняг
и там, където се срещат, растат кокичета

когато те погледна, виждам само залези
перки на акули, плуващи на другия бряг
нашите се опитват да ми обяснят, че това е същият бряг, но малко по-вляво

там, където свършват светлините
и не мога да видя дали ми махаш за здравей или чао
тръскам глава, а от косата ми се рони довиждане:

срещаме се за последно тук: в профил в анфас в метафоричност
и не търся твоя Х, нито ти моя Y
просто спонтанно сме се изгубили в спорадичност

не съм на воден ден, не питам календара кога да се подстрижа
не спазвам фазите, но знай-
сега луната ми е намаляваща

и обичта ми също