представете си разочарованието
на една току-що излязла от банята
притискаща хавлията в мократа си кожа
с една ръка полумачкаща, полуизцеждаща рехавата кестенява коса
в нея имаше нещо зелено и пролетно, като някакъв отенък по лицето й, сякаш отенъците под очите й не бяха синкави вече, а зелени; като че от порите й струеше земя, като че стихията в нея бе проговорила с нейния глас в нейната стая* и любимото й време вече беше настъпило, а то беше всяко време от пролетта, всеки седемнайсти миг от седемнадесетата година, всяко седемнадесето число, всяко седем и десет, и седем, и десет, и десет без седем, и седем без десет.. но сега тя вече не смяташе
представете си разочарованието
на този замислен зелен, но не зеленоок поглед, реещ се безцелно в пространството на нейната стая, в която проговори нейният глас – “дъга”
представете си разочарованието
на момичето, което отива да вземе НЕЩО, каквото и да е, за да снима първата дъга на тази година, а може би и на седемнадесетата си година изобщо, и което, на връщане, открива
че дъгата е свършила
*междутекстови връзки
времето тук блика на тласъци – като петрола 