фафли

Събрах слънчевите лъчи в шепи и ги оставих да се разтворят в мен като мека, трошлива бисквита в горещ чай. И макар че никога не бях виждала как се разтваря, знаех, че приличам на нея, когато те гледах: ронех се бавно и равномерно, всяка троха в мен чакаше реда си, от глава до пети, от единия край на бисквитата до другия. Някои части от мен напълно се разтвориха в горещата отвара, сляха се с нея и танцуваха с нейните атоми, а чаената лъжичка отмерваше ритъма им. Други се утаиха на дъното или полепнаха по чашата, сиреч оставиха следа по нея, но дотолкова фина и нестабилна бе тя, че дори не можа да остави някакъв отпечатък и биваше лесно отмита, когато дойдеше ред да се раздигне масата.

Понякога лежа и си представям, че чаршафите са крема сирене, а по възглавницата има мармалад. Облизвам се. За миг си вярвам, че животът е кухня. Че някой ще ме харесва такава, че аз ще се харесам такава. Перспективите се размиват в парата над тенджерата. В печката съм напълнила една тава желания, а на котлона се варят надеждите ми. Да омекнат. Да се преглъщат по-лесно – особено, когато са неоправдани. Чакам живота да ми се поднесе на тепсия.

Трябва да спра да мисля в рецепти.