savor the taste of fabricated wealth

1044139_598405410191681_1045202264_n

 

 

Има дни и дни. Дни, в които думите се редят гладко. Събуждаш се свежо, мозъкът ти е като попивателна хартия, всяка фраза се запечатва, всяка гледка е идея. И дни, в които знаеш, че колкото и да седиш пред машината, пред листа хартия, пред бялото поле… нищо няма да излезе. И повечето дни са такива. Не мисля, че този е различен. Всъщност вече в живота ми се усеща остра липса на вдъхновените дни. Мисля, че може да са си отишли завинаги. Не че вече не бих могла да се чувствам вдъхновена. Не че нещата не ми говорят. Не че не ми се чете вече (мина ми онзи безкнижен период) – напротив, чете ми се, но чуждите думи ми стоят… чуждо. Дистанцирано и далечно. Красиво, но стерилно. Хигиенично. Сякаш трябва да ги пишам само с ръкавици. Сякаш носят някаква зараза, която ни най-малко не държа да прихващам вече. Или всъщност дяволски ми се иска. Или може би заразата е в мен. Не искам да замърсявам думите. Да ги обезмислям. Да ги хабя…

Не знам дали да говоря за раздялата ми с писането като за отказване от мечта. Звучи ми грешно. И е грешно. Не бих казала, че някога съм имала амбиции да бъда писателка. Имах амбиции да пиша. Не мисля, че имах какво да кажа – не повече от сега във всеки случай; по-скоро ми се пишеше, имаше тръпка, писането беше наркотик, особено когато ми вървеше, а когато ми вървеше, го правех сравнително често, на равни и неравни интервали, постоянно, навсякъде: на бележки на телефона, по ръцете, по чина, по учебника, запечатвах поезия в ума си преди да заспя и се тръшках на сутринта, когато вече бе забравена. Понякога прекъсвах – имаше дълги периоди на мълчание. Не бях сърдита на думите, че не идват при мен. Предполагам, че и те не са страдали безкрайно много, че не идвам при тях. Но все пак, в някакъв момент, се връщах. Нещо ми проговаряше. Имах нужда да пиша. Защото никой друг не ме слушаше, защото никой друг не ме разбираше – или не; не защото бях неразбрана, изгубена или нещастна – пишех единствено и само за собствена наслада, доставяше ми удоволствие да произведа нещо стойностно (по моите стандарти), да го препрочитам от време на време и да се чудя как въобще съм го написала, по какъв повод… творческа история & stuff. Пишех, за да мога да си спомням.

Не съм се отказала кардинало от идеята, че някога ще пиша отново, просто ми се иска да пиша по стандарт. Красиво за простите неща. Всъщност кой не иска това? И кой не опитва да го направи? Всеки иска думите му да звучат красиво. Всеки, на когото му пука за думите де. Само че простите неща стават все по-малко. Не се правя на много голяма, но… вече всичко стана по-едро. Трябва да гледам повече, по-мащабно, по-обхватно…

Мисля, че имам потенциал. За нещо. За книги. За нещо с книги. Поне в това съм сигурна. И така.

self-reflections

гадно е да погледнеш човека, в когото си си превърнал, и той да те отблъсне
умея само да наранявам онова, което обичам
и по-лошото е, че ми прощават
а страшното е, че и прошката си има срок на годност.