mermaid hotel

I.

Виждала съм ги

– Русалките –

нощем по Дондуков и Раковска,

някога по Графа и по още

други малки неизвестни главни букви.

Опашките им

са лъскави като витрините по Коледа,

блестящи като захарни пръчки,

светещи примамливо, както когато

снежният прах пада по асфалта.

И са неонови –

(на сутринта изгасват).

Тогава

русалките сънуват осмия си сън.

Тогава

русалките закусват погледи

и тук-там някоя троха и мигла,

останала от продавачката, която чисти.

Тогава русалките умират по малко

(не светят когато е бяло).

А някоя вечер

продавачката рони сълзи вместо мигли;

децата хвърлят снежни топки без сили;

тогава русалките са тъжни

тогава продавачката гаси лампите

тогава русалките не светят

и всичко е толкова тихо.

II.

-русалките кога боледуват?
-когато има бури.
-а кога има бури?
-когато русалките боледуват.

Русалките не са предпазливи –
опашката не топли;
и тия две миди,
с по няколко перли,
(придават разкош)
да ги дръпнеш само –
(не ти трябва нож)
;или май беше кама..;
остават голи.

Тогава
русалките изстиват
тогава
русалките пият чай от миди
сварен на дънна температура с топли вълни
тогава русалките
кихат
тогава
корабокрушенците се разбиват
тогава
романтичните пращат писмо в бутилка
тогава
жените им правят вечеря
тогава
русалките кихат любов и отпиват от чая си.

III.

Русалките

Са бледи до крехкост
и крехки до болност

Косите им са меко феерично сияние
разпръскващо хиляди (милиони) частици
електрически заряд
смес от лепкав брокат и барутен прах
и косите им са в синьо и кафяво
жълто и лилаво
оранжево зелено
(в приказки – червено)
но никога не са руси
-те не са нимфи
океаниди серафими
и горски самодиви
не шепнат и не стрелят
с поглед
но убиват

no tengo armas para enfrentarte

we almost didn’t make it tonight… our light show … couldn’t make it because of the… volcano thing and um… so we decided to keep it simple… tonight is only gonna be about music… enjoy the songs, enjoy the sunset…

от n метра височина, облян в мъжделивите сълзи на уличните лампи, пътят изглеждаше като напуканите ми устни. приличаше на лист хартия, като онези, които приютяваха думите ми – някакви бездомници. бездомници на пътя. или беше като вестник, върху който някой, с цялото си невнимание, непохватно, бе разлял вода. намачкан и сякаш повторно изпънат, изгладен, като важен документ, от който нямаш друго копие, като страница от книга, която е пострадала от непукизма ти към нея… пътят се мачкаше, потъваше надолу и се издигаше нагоре под влиянието на жегата, под тежестта на хората, колите. гумите, които се триеха в пътя оставяха в него неизлечими следи – като болест, която идва на пристъпи … до следващия автомобил. исках да се скрия в този път и да потъна в него, да се впримча в шосейната нишка на пътната мрежа и тя да стане моя кръвна сестра, исках да съм парченце асфалт, чакъл, пясък… исках да съм само една песъчинка по пешеходната пътека… по зебрата… черно и бяло… или, или… на пешеходната пътека не можеш да стъпиш в някакъв междинен нюанс. сигурно го пише в правилника за движение по пътищата, знам ли…

неслучайно главен път се нарича още артерия. какво ти остава, когато повече не можеш да ходиш?

п.п.: за това говоря, когато говоря за тичане…