no tengo armas para enfrentarte

we almost didn’t make it tonight… our light show … couldn’t make it because of the… volcano thing and um… so we decided to keep it simple… tonight is only gonna be about music… enjoy the songs, enjoy the sunset…

от n метра височина, облян в мъжделивите сълзи на уличните лампи, пътят изглеждаше като напуканите ми устни. приличаше на лист хартия, като онези, които приютяваха думите ми – някакви бездомници. бездомници на пътя. или беше като вестник, върху който някой, с цялото си невнимание, непохватно, бе разлял вода. намачкан и сякаш повторно изпънат, изгладен, като важен документ, от който нямаш друго копие, като страница от книга, която е пострадала от непукизма ти към нея… пътят се мачкаше, потъваше надолу и се издигаше нагоре под влиянието на жегата, под тежестта на хората, колите. гумите, които се триеха в пътя оставяха в него неизлечими следи – като болест, която идва на пристъпи … до следващия автомобил. исках да се скрия в този път и да потъна в него, да се впримча в шосейната нишка на пътната мрежа и тя да стане моя кръвна сестра, исках да съм парченце асфалт, чакъл, пясък… исках да съм само една песъчинка по пешеходната пътека… по зебрата… черно и бяло… или, или… на пешеходната пътека не можеш да стъпиш в някакъв междинен нюанс. сигурно го пише в правилника за движение по пътищата, знам ли…

неслучайно главен път се нарича още артерия. какво ти остава, когато повече не можеш да ходиш?

п.п.: за това говоря, когато говоря за тичане…