Годината, в която съм родена

Нашите отдавна бяха спрели да си купуват плочи.  Летяхме в Космоса за максимално време, кацнахме на Юпитер без да сме там телом. Открихме планета отвъд Слънчевата система. Нещо тъмносиньо ни покани на Закуска в Тифани. Танцувахме в Рая на гангстерите. И какво от това?

Споменът за годината, в която съм родена, се изчерпва с деня, в който се появих. Жегата на късния следобед правеше майка ми натрапчиво нервна. Близките ми се бяха събрали в кафенето пред болницата и обсъждаха злободневки. Леля ми току цъкаше с език, че ако не побързам, ще се родя в Близнаци, а това било просто недопустимо. Бабите ми подхождаха спокойно, сякаш целия им опит сега се стелеше около тях като памук и смекчаваше всяка грижа, която не си заслужаваше. Ще дойде, твърдяха те. Все пак, къде ще ходи? Дядовците ми пък се чувстваха неимоверно не на място. Единият изчерпваше времето като се черпеше с кафе и цигари. Другият бе непушач и кофеинът не му понасяше. Баща ми все още беше в отбора на добрите… и все пак, последен.

Животът е поредица от думи. Моята започна в 95-та. Годината, в която родителите ми започнаха да ме щриховат с думи. Всяка година е годината, в която съм родена. Всяка година се пренаписвам, но с различен епиграф:

 „Би било хубаво да хапнеш… два-триста залъка.“
„Ходи с вързана коса.“
„Не, не си осиновена.“
„Единствено децата стават магьосници.“
„Утре ще ти е трудно да станеш.“
„Омъжи се за умен мъж. Не доцент. Ти знаеш какво имам предвид.“
„Нищо не започва с понеделник или с Нова Година.“

Излязох от майка ми. С гръб към света. И той влезе в мен. И тя влезе в мен.