прииждам

Споглеждат се, напразно търсят химия
безучастни ноти на празни петолиния.
Инвалиди са, не могат да общуват
и искат да танцуват, но се спъват.

Обичат се, обичат се, убиват се
и мислят, че, и мислят и разбират, че
от хаотичните проблясъци, на тласъци,
остават само кожни отпечатъци.

И всеки ще преболедува себе си във време,
което невъзможно е съвместно да поемат.
Тогава болките ще са аршин на стъпките
във фазата на едновременно отдръпване.

Ще искаме да сме могли да бъдем същите:
мигар отхвърлени, за кратко ще се връщаме.
И бих попила всеки спомен ако само ми е ясно
че отсега нататък няма да ми бъде тясно-

И бих попила всеки спомен, ако зная
че няма повече да се поколебая-

И даже бих забравила една година
ако съм сигурна, че утре ще те има-

И даже бих загърбила тъгата
но тук е тя и аз съм тук, самата

Псевдо поезия, АНАТЕМА!

по повод безгранично тъпата “поезия”, римите тип сочно/точно или как не искам да пиша за ежедневието и да се опитвам да го превърна в поезия, разправям на майка ми:

“Еми, все едно да напиша:

станах сутринта
преместих датата на календара
и осъзнах
че денят вече не е същият”

майка ми се включва:

“сложих кафеварката на котлона..”

аз:

“кафето изкипя”

майка ми:

“отворих шкафа, съборих чашата с вино
виното се изля в супата
няма нищо за ядене
няма вино
няма супа”