Лежа дълго в леглото, будна. Хоризонталната позиция на тялото е измамна. Очите ми не се изморяват – тъмно е и не плача – но когато ставам, цялата умора стои върху клепачите ми.
И тежи, и взима превес.
Черно утро посреща събуждането ми, облепя в черно и миглите ми. Ако организацията ми беше човек, щеше да куца. На спирката една жена седи на земята и пуши цигара, както децата пушат солети – неестествено.
Тук аз се качвам на рейса и се разделяме.
Дланите ми се потят. Конвулсии. Нервна съм, барабаня с пръсти, краката ми също се поклащат в такт, тялото ми не издържа на напрежението, чиято атмосфера задава Шестото ми чувство.
Знам, че няма да има цвете. Няма нова любов.*
Прибирам се в най-тъжния час, но слънчевите лъчи този път не ме избиват на носталгия. Времето спира да ми прави впечатление. Моментът нямаше да струва при всякакви метеорологични условия. В рейса пияница ме гледа втренчено, не на кръв, а любопитно. Личи ли ми?
Днес не нося грим. Днес лицето ми няма да наследи емоциите ми.
Още съм в рейса. Две жени на предните седалки гледат колко са им загрубели ръцете. Жената до мен инстинктивно поглежда своите. След една и съща температура всички мръзнем еднакво. И често онези, които мръзнат заедно с нас са Непознатите. Онези, дето ги виждаш само веднъж.
Слизам. И жената до мен слиза на моята спирка. Тук се разделяме.
Стоте метра до входа вървя бавно. Стъпките ми обмислят. Искам в този момент да се телепортирам, да избягам, да съм неоткриваема.
Все още съм тук.
Няколко часа по-късно в квартала гърми страхотна заря. По случай празника. Кой от двата, не знам. Два: единият е излишен. Фойерверките са по-зле и от Нова година. Пет минути броя, но още не са спрели. Светлините се отразяват на стената ми. Аз съм с гръб към прозореца.
Няма да се обърна.
Този шум ще оставя зад себе си.
времето тук блика на тласъци – като петрола 