Aside

всеки иска някого
който иска някого другиго

засега всичко се върти
като в една от онези игри, в която се въртим в кръг, докато не спре музиката
и с всяко завъртане отпада по един играч
не искам нищо повече от това, да успея всеки път да си намирам място
а когато музиката спре окончателно
и играта (най-накрая, отбелязвам с облекчение) е свършила
когато светът спре да се върти и само главата ми е в транс

всеки ще иска някого
но ти няма да искаш никого другиго

Уравнение

не искам много от тебе
само процепите в съзнанието ти
дори когато граничат с екстремуми
глобалният ти минимум 
и корен от най-голямата ти стойност

искам те с всяка
твоя блокова матрица
но си безброй вариации и
дефиниции
хиперкомплексно число, с коефициент

с теб прилагам теория на игрите
теория на вероятностите
теория на полетата (сега топката е в моето)
теория на хаоса
за теория на пръстените е рано

искам те
тогава и само тогава, когато
си моя точка на сгъстяване
ъглополовяща на хармоничния ми ред
или формула, спирала

искам те, ала съм само
трансцендентно число, променлива
случайна величина
размито/празно множество
нулев елемент

искам да чертая
аналитична геометрия по тебе
но това е само вероятност
възможна при определен градус
и под конкретен ъгъл

не питай колко материал събирах, за да те побера във функция
оказа се, че истина, лъжа и свобода
също са математически понятия

“The only way to overcome sadness is to consume it.”

Който и да ви каже, че някои хора имат безгранично, недопустимо, неприлично голямо търпение, лъже. Лъже ви казвам. И това ви го казвам като най-търпеливото чаве на зодиака.
Хората, повече от минутите на телефоните, импулсите, електрическите крушки и гъбите за миене на съдове, си имат лимит. Изчерпаем. На изчерпване. И всичко се върти около черпенето като цяло. Ако не почерпиш някого – някак –  надали ще те удостои дори с атом търпение.
Дори на най-близките ти хора им писва. Писва им да слушат за поредната ти раздяла, за скандалите с гаджето, за новата ти диета, за всички жизнено – за теб – важни неща. Не ‘щото не им пука за теб. Но тези неща не ги вълнуват, някак си. Не ги обогатяват, не ги движат никъде, затормозяват ги излишно, словесна плява са, смотани са, досадни са, като гласа на жената, дето казва спирките в метрото, или факта, че докато се возиш в мотриса до станция “Сливница”, на всяка станция ти се казва, че мотрисата е до станция “Сливница” – и това е разбираемо, на всяка спирка се качват хора, които няма как да знаят предварително докъде е влакът – но ти се возиш вече 5 спирки и го чуваш на всяка. И си викаш – добре бе, мен, разбрах основната идея, не съм малоумен, ъхъ, да, ок, стига.
Затова спрях да говоря на хората за К. И не само заради това, ами и на себе си станах досадна, което е доста тъжно при всичките ми усилия да съм досадна само до степен симпатична.
Сега ми се върти един спомен и даже току-що осъзнах защо именно за този момент се сещам.
Беше май, 21-ви, ден след рождения ми ден, вече пълнолетна – странно чувство, но нормално като за след рожден ден. И имах страшен махмурлук. И сега имам махмурлук, това е връзката.
Беше обикновен ден. Нищо не се случи. Но именно това нищо ми липсва най-много. Носех някаква раздърпана твоя тениска, слушахме диск с песни от 95-та /не знаехме нито една/ /е добре де, може би една/, ядохме пъпеш /другия обичам повече, майка ти, както винаги, не беше уцелила/ /че не беше и длъжна впрочем/, аз се прибрах в късния следобед с най-тъжния рейс.

И всичко изглеждаше толкова розово.