чете ми се нещо, дето не е написано, ама не мога и да го напиша

Аз искам само, само теб. Да се лутаме по ръба на пътя, по границата. Да се изгубим само двамата в безкрайни гори от сбъднати мечти.

Аз искам само, само теб. Да си убием всички страхове от минали любови. По пътя, по Керуак, с кола, или без кола, или на стоп, и най-добре нон-стоп.

Аз искам само, само теб. Да сме това, което сме били, да искаме да бъдем пак и повече да бъдем, и  много повече сега да искаме, отколкото сме искали преди.

Аз искам само, само теб. Да сме пораснали над асфалта, нетипични градски цветя. Да дишаме направо от атмосферата, да нямаме нужда от въздух, да се обогатяваме един друг кислородно.

Аз искам само, само теб. Да се сбъднем заедно, да се случим заедно. Да учим какво значат странни думи и после да ги циклим по цяла седмица.

Аз искам само, само теб

Нищо повече

Нищо повече

истории за призраци

така, този албум си позволявам да го коментирам /рецензирам? има ли такава дума за албум?/ не само защото колдплей са ми любима група, но също защото го чаках бая време, а защо не и поради факта, че излиза точно навреме за рождения ми ден?

ясно си спомням първото ми слушане на mylo xyloto, което абсолютно целенасочено беше изпълнено в реда, в който песните са подредени оригинално; не си позволих да пусна първо every teardrop is a waterfall или paradise, които бяха пуснати по-рано; осъзнавах, че албумът е концептуален и като такъв следва да се слуша от-до и точно в този ред. и не сгреших – първият трак, mylo xyloto e прелюдия към hurts like heaven, а M.M.I.X – към every teardrop is a waterfall. и въобще: отделните песни бяха подредени точно както трябва да бъдат слушани, преливаха една в друга, всяка следваща допълваше предишната, а всяка предходна беше своеобразен ключ към следващата и т.н. тъпизми, но схващате идеята: концепцията си е концепция и трябва да се възприема цялостно

сега, понеже е тъпо да слушам новия им албум и да коментирам стария, спирам с майло ксайлото, който ми е много любим, въпреки че ясно си личи новата насока, която поема групата – и за което много хора не го харесват, защото не звучи като старите им неща, защото има твърде много електроника или защото има песен с Риана. все едно: не можеш да очакваш, че групата няма да се развива, да се вдъхнови по друг начин/от различни неща, да се преоткрие

в този смисъл слушането на ghost stories e някак незавършено, непълно, без mylo xyloto, защото продължава пътя на концептуалния албум, макар и не чак в такава инерция, а и в самото звучене си напомнят. и все пак албумът доста напомня и на старите им неща, за да успокоя техните ценители

противно на масовите мнения, за мен magic е най-слабата песен от албума. текстът е добър, но не мисля, че си подхожда с мелодията

always in my head ми е любимата засега, което, разбира се, подлежи на промяна, а midnight има страхотна градация

oceans прелива много неочаквано, почти агресивно, в а sky full of stars

последната песен, o*, е успокояваща, затишие един вид, много подходяща за приключване, о, и освен това тя и първата – always in my head оформят… музикална рамка. always in my head започва със същите мотиви, с които приключва o

All in all, албумът е добър, но не мога да кажа, че е сред най-добрите им неща. На първо чуване обикновено всички песни от албум ми звучат еднакви, тъй че си запазвам правото да си променя мнението. Има добри песни, сигурно ще ми се сторят още по-добри в следващите слушания.

Все пак обаче искам да обърна специално внимание на заглавието на албума – Ghost Stories – което лично за мен е добро, ако ще и само заради съответствието с периода, в който съм. И под периода, в който съм, нямам предвид Сатурнова дупка или късен пубертет, или факта, че завършвам гимназия, или носталгия някаква, или разбито сърце. Свърших с тези театралности. Но факт: годината ми е преломна, наложи се да видя неща, които бяха константни в живота ми, да се трансформират с пълна сила и то не по позитивен начин; твърде много развръзки имаше – някои не се развиха както очаквах или исках – а в много случаи, уви, завършекът не беше в моите ръце. Този албум, надявам се, ще е един вид епилог/финал на 18-тата ми година – подарявам си го, такъв, какъвто е – малко тъжен, малко самотен. Нека този финал е малко смотан, малко бавен, но винаги О*творен.

Вероятно това ще е албум, който има нужда от време, внимание и грижа, за да разцъфне.

Като повечето красиви неща.

2 свята и нито един излишен

Правят ми се коренно различни неща едновременно.

От една страна искам да ми е умерено. Докато денят преваля, да пуша на приглушена светлина, докато светът се движи покрай мен (с един трамвай под прозореца ще бъде супер). Да седя на рамката на прозореца по тениска и къси панталони, ама свободни, памучни, и да гледам навън, без да се налага да мисля, без да се тревожа, че някой ще звънне/ще влезе/ще пр(ек)ъсне цялата идилия. Защото в този момент има неминуем, но изключително кратък и почти неуловим романс. Съседите ще пържат яйца с чушки, традиционна лятна вечеря. Тази миризма ще се смесва с люляк/глухарчета/к’вото там цъфти лятото, ще се чуват децата, които играят вън (да, те все още съществуват); а от време на време и по някое куче (рядко: техните симфонии започват по-късно).

От друга страна ми се избухва/разцепва/живее/дивее/правят ми се тъпотии. Искам да танцувам, танцувам, танцувам (не по Мураками), докато не си усещам краката (или докато ги усещам дотолкова, че ми се иска просто да ги няма). Да се въртя, докато не успея поне за миг да усетя какво чувства земята, която се върти по две оси едновременно (тази мръсница). Да знам, че има кой да ме хване, докато се опитвам да запазя равновесие след цялото въртене, и то в елегантен, стил Одри Хепбърн стил, с реверанс, примерно. Аз да падна в обятията му, той да се наведе над мен, за секунда да спре да ни пука за кислород и …

…. в този момент да почне някакво супер тъпо парче, колкото да си спомня, че наистина живея, и животът не е романтичен непрекъснато.

Но някои отрязъци от него са.

хронична съм

Любовта е всяко сетиво на максимум: лекува късогледството, не страдаш от заглъхнали уши, обонянието се изостря, всичко сякаш е по-вкусно и пипаш по-добре, и по-добре усещаш, и по-добре се движиш

Когато любовта вече не се сервира: налага се отново да си сложиш очилата, всеки звук е мъчително световъзприятие, всяка миризма напомня болезнено, затова я притъпяваш, всяка храна е супер блудкава /което е +, ако и килограмите ти са в +/ … и не искаш да пипаш, и не можеш да усетиш, и забравяш да се движиш

//бележки, хрумнали ми, докато чета една комерсиална и безсолна книга

Абе, трябва да започна да си подбирам битките. И начините на действие. И да не си натоварвам глезена. И да съм целенасочена, особено с книгите.

Изображение