2 свята и нито един излишен

Правят ми се коренно различни неща едновременно.

От една страна искам да ми е умерено. Докато денят преваля, да пуша на приглушена светлина, докато светът се движи покрай мен (с един трамвай под прозореца ще бъде супер). Да седя на рамката на прозореца по тениска и къси панталони, ама свободни, памучни, и да гледам навън, без да се налага да мисля, без да се тревожа, че някой ще звънне/ще влезе/ще пр(ек)ъсне цялата идилия. Защото в този момент има неминуем, но изключително кратък и почти неуловим романс. Съседите ще пържат яйца с чушки, традиционна лятна вечеря. Тази миризма ще се смесва с люляк/глухарчета/к’вото там цъфти лятото, ще се чуват децата, които играят вън (да, те все още съществуват); а от време на време и по някое куче (рядко: техните симфонии започват по-късно).

От друга страна ми се избухва/разцепва/живее/дивее/правят ми се тъпотии. Искам да танцувам, танцувам, танцувам (не по Мураками), докато не си усещам краката (или докато ги усещам дотолкова, че ми се иска просто да ги няма). Да се въртя, докато не успея поне за миг да усетя какво чувства земята, която се върти по две оси едновременно (тази мръсница). Да знам, че има кой да ме хване, докато се опитвам да запазя равновесие след цялото въртене, и то в елегантен, стил Одри Хепбърн стил, с реверанс, примерно. Аз да падна в обятията му, той да се наведе над мен, за секунда да спре да ни пука за кислород и …

…. в този момент да почне някакво супер тъпо парче, колкото да си спомня, че наистина живея, и животът не е романтичен непрекъснато.

Но някои отрязъци от него са.