“First we feel, then we fall”

offend: to irritate, annoy, or anger, to affect disagreeably, to violate, to hurt or cause pain to
респективно re-offend е да извършваш гореспоменатите действия отново и отново
респективно 2: необходима е специална доза глупост, за да търпиш едни и същи неща повече от общоприетите полагащи им се 2-ри шансове
извод: не знам какво правя изобщо, разпределям времето между градушките

принципно съм зверски търпелив човек, това е от зодията, но и не само, а защото съм безнадеждна романтичка (о, какво клише, но супер вярно за мен) и по условие вярвам в доброто у хората (Йовков) и способността на всеки да бъде най-доброто си АЗ и въобще не мисля, че това е тъпо или прекалено наивно, защото ВСЕКИ може да се държи добре, ако не го мързи прекалено много, но мамка му, мързелът е коренът на всички беди, мързелът е съвременната отрова, мързелът е онова, което изражда сополиви-swag-обезкосмени момченца от джентълменско-кавалерското възпитание, мързелът е също и забравата, забравеният навик да се купуват цветя, да се държат врати, да се дърпат столове, да се вслушваме в чуждото мнение, да слушаме не само за да чакаме своя ред да говорим, да търсим компромис и това да не ни е пряко сили, а да ни доставя удовлетворение, може и всичко да е казано вече, но не ми пука, трябва да си излея някои неща или ще експлодирам.

та, търпелив човек съм: впрочем дългосрочно. краткосрочните планчета, действия, приказки, етц, ме изнервят. агресират. но тва не значи, че не съм търпелива, особено когато ми пука

а на мен лесно ми пука

и хората лесно се възползват от тва

и ето, съзирам проблема, но недостатъчно добре, че да го смачкам

aма то с всяко нещо е така при мен, всичко е само preview към по-голямата тъпня, която ще сторя, винаги падам супер ниско

днес прочетох в 1 книга, че колкото по-ниско започваш, толкова повече възможности имаш

ама дали? щото ако всеки път е така, да съм имала 1000 възможности да направя нещата по-добре, а сякаш всеки път затъвам все повече и повече

и гневът ми е един такъв никакъв и безличен, защо така лесно прощавам

въобще: какво добро е да си добър?

бе бясна съм на всички, всеки ме дразни по своему, не ми се седи сред хора, не ми се комуникира, всичко ме дразни, ебаси, пост-гимназиална депресия my ass

о, сещам се и други неща, обаче за разлика от вчера, съм твърде ядосана, за да ги пиша, а и не искам да гледам в миналото, мразя, когато хората го правят, а то при мене като че ли винаги е така, винаги трябва да преборвам някакво велико, сърцеразбиващо, непреодолимо ранило ги МИНАЛО

а мен някой пита ли ме, боляло ли ме е, или аз по презумпция се “оправям с нещата”?

това, че не искам да си спомням собственото си минало и съм способна да събера отнякъде силички да го разкарвам (всеки ден, без изключение, това е ежедневна битка и всички го знаем), не значи, че ми е лесно

но на мен винаги ми е лесно, и изпитите са ми лесни, и кандидатстването ми е лесно, и специалността ми е лесна, и животът ми е лесен,  и всичко ми е уредено, и въобще всичко е супер мега хипер добро и яко за мен

а пък сега като си казах всичко, сигурно звуча сякаш се филмирам прекалено

кво ще се уча тепърва, все едно не знам, че няма угодия

дори не ми олеква, като го напиша

сефте