когато идвам при теб сутринта
и кафето разсънва горчиво
знай, безплътна, със чаша в ръка
ще изричам само твоето име
мойта малка и крехка ръка
ще се вкопчи със бяс във съня ти;
ще опитам – макар и една –
дребна нишка от него да сбъдна
ще я впримча наред с песента
дето своя безгласно наричаме
всяка вечер безсмъртна е тя
всяка сутрин се стапя в обичане
и какво, и какво от това
че със звуците само те имам
още малко ще постоя
после ставам и си отивам
Така и не се научих да плюя. А силно ми се искаше канавката да приюти горчилката от първите спомени. Но нямаше кой да ме научи, той винаги си тръгваше рано или се прибираше късно, или беше пиян, или имаше работа, или лъжеше, лъжеше, лъжеше,
че ще.
Още тогава намразих лъжите.
Вече се бях почти отказала от него, наричах го баща ми, което звучеше твърде сериозно за хлапе във втори клас. Рефлексът на милото обръщение липсваше, беше насилствено изтръгнат. Беше безпредметен. Нямаше полза от него и аз добре го разбирах, въпреки че бях в онази възраст, в която нещата още не се деляха на полезни и безполезни.
Пропусна да се обади за рождения ми ден. После ме подкупи с Монополи. Картичката беше кратка. С три хикса отзад. Какво значеха, научих години по-късно. Беше се подписал татко. Виждахме се само от време на време, така че да не се засичат с майка ми и прочие оправдания.
Още тогава намразих оправданията.
Той живееше в 1 сак, така си го спомням.
И онзи последен уикенд, в който се видяхме, беше ужасно кратък. Вечерта, преди да заспим, той четеше. Много четеше. Светеше само неговата лампа. Една черна малка лампичка, нощна, от най-нощните. Леглата ни бяха едно срещу друго, главите ни – толкова далеч една от друга. Не стана да ме целуне за лека нощ. Не каза нищо. Само: заспивай. Ще те събудя, като ставам.
Не исках да заспивам, защото утрешният ден винаги идва ужасно бързо веднъж щом заспиш, а аз не исках той да си тръгва.
Сутринта се събудих и, наивно повярвала, че ще ме събуди на тръгване, станах да го търся из къщата. Проверих във всяка стая, стъпвайки на пръсти, за да не събудя баба и дядо.
Нямаше го.
Прибрах се в стаята, в която бяхме спали, толкова далеч един от друг, седнах в кревата и заплаках.
От тогава не се чуваме. От години не съм казвала татко. От години съм спряла да говоря за него. От години дори не ми пука.
…
(Но) когато понеса на плещите си поредното разочарование,
мисля си: сигурно нося трагическа вина
сигурно износвам греховете ти
толкова пъти израждани;
Толкова съм натежала от изкупуването им,
че чак обмислям
да ги опростя
When people stop writing, it’s one of two things – they are either really fucking happy or broken beyond repair. – Ming D. Liu
//не знам колко пъти ще пиша за тази песен, то е ясно, че е песента на живота ми.
Имам един полусън
За 3 момичета, всичките са мои превъплъщения, като във филм, алтер-его са ми, двойнички от паралелни вселени, плодове на въображението ми, те съществуват само в границите на тази песен и никъде другаде, не си ги представям, докато слушам нещо друго, не си ги представям никога и с никого и в никакви ситуации, те значат тогава и само тогава, когато любовта е като залез
Едната е спортен тип, мургава, с опашка (нали, пак съм аз, но ъпгрейдната). Тича. По изгрев. Песента насочва към залез, но винаги съм я свързвала със събуждане. Тича. Темпото се забързва и тя също. Забавя се и тя забавя. Тяло и мелодия стават едно. Мело тяло.
Втората носи лилавата копринена блуза на майка ми, дето се е развлачила до степен не искам да я нося никога вече, защото ме прави бременна. На изпит е. В гимназията. Пише. Яростно, уверено. Пише. Времето е малко, дразни се, че няма да й стигне: наблягам на дразни се, не се тръшка, няма да заплаче, не е слаба духом. Просто се изнервя.
Третата е всичките ми шизофренични клонинги в 1. Третата е тази, върху която се струпва напрежението. Върху която се изсипват всички думи. Тя поема цялата тежест…
Кулминация
Затишие
Спира да тича, спира да пише, приема
Бяла светлина
Нирвана
времето тук блика на тласъци – като петрола 