понякога толкова се споделям, че ми се иска никога да не бях казвала нищо на никого, да си бях хибернирала в някакъв мой непристъпен пашкул, докато чакам да разцъфна/узрея достатъчно, че да отлетя. да не се откривам толкова пред хората, защото това ги плаши, защото е трудно да си повече, отколкото искат да си, защото никой не иска цялата манджа, а само 1 порция, освен булимиците, но и те после повръщат….
понякога ми се иска да не бях говорила толкова много, но повече и от това ми се иска да бях замълчала: изкуството, което не владея…
a така ми се иска: неизречените думи се трият трудно
времето тук блика на тласъци – като петрола 