нервна нирвана

нещо ми стана.

нирвана са ми барометър, не, емоционален дрегер, рихтер, фаренхайт и добрият стар целзий
когато слушам нирвана и ми харесва /защото дори при любимите групи винаги има моменти на противност, на отвращение/, значи нещо сериозно не ми е както трябва. ако се нуждая, ако целенасочено искам да слушам нирвана, значи нещо се е счупило, някак ми е писнало, и съм неспособна да продължа с мизерния си животец, затова слушам мейнстрийм гръндж /парадокс, кобейн не е искал групата му да е комерсиална, но малко или много: е. въпреки че, като се замисля, stay away едва ли е песен, която някой би слушал, ако не е с 1 идея по-навътре в творчеството. лейм, не искам да бъда музикален снобар. не съм музикален снобар./… та, слушам 90-тарски гръндж, опитвам се да се почувствам като в осми клас и прочие, обаче не мога, и това ме дразни, и ме изнервя, и ме обижда.

впрочем то съвсем не трябва да ме обижда, защото означава, че съм се превъзмогнала, че съм преживяла символичната ера осми клас, че владея по-добре емоциите си, че не съм чак толкова лабилна, колкото си втълпявам, че съм

по телевизията върви реклама за нещо, лекуващо дискомфорт /какъв дискомфорт по-конкретно, моля: не видях/. и в рекламата – евгени будинов. абе, много прилича на винс вон. само аз ли виждам приликата?

сега като се отклоних така елегантно от главната мисъл /всъщност не знам дали има такава някога в главата ми/, осъзнавам, че не съм толкова далеч от осми клас, колкото си мисля: и тогава говорех за 10 неща едновременно, но не се притеснявах, считах го за нормално, не, как нормално, нормалното не беше желан ефект; считах го за романтично, доближаваше ме с милиметър до мисленето на поетите, на артистите, които във въображението ми притежаваха до болка издълбани, изчегъртани с нокти мозъци, изтезавани, изнасилени от мисли мозъци, мозъци, които имат една функция: да раждат, да множат още и още изкуство, и оттогава знам, че болката ражда изкуството, и че нещастният човек твори, нещастният човек прави снимки, нещастният човек се опитва да запечата спомена: което е парадоксално, нали /знам, че парадоксално ми е паразитна дума/ – защо се опитваме толкова тъпо и упорито да запечатаме моментите на тъга? защо никога не пишем за щастието. защо?

знам, че има неща, писани за щастието. но не съм ги написала аз, така че все тая

чудя се, била ли съм някога истински щастлива? заслужавало ли си е някога напълно щастието ми, че да инвестирам словесно, за да го опиша?

и ако не е, колко скапано и тъжно, и развалено звучи това

не е депресия, яд е

яд ме е

едно момче ми каза, че съм оксиморон

нищо чудно, че съм вечно недоволна

не обичам когато хората са прави за мен. ето сега например това звучи измамно красиво, романтично и със сигурност, инжектирано със солидна доза гръндж, но предпочитам да не предозирам емоционално повече, мисля, че ми стига толкова. тази година поех too much for my own good, но лошото е, че съм ненаситна. може ли да ползвам термин емоционална нимфоманка? естествено, че жадувам и докосването, и истинския, непринуден, жив, бесен контакт, който не е замаскиран от емотиконки, палци, многоточия и въобще: който не е прецакан от препинателни знаци… НО преди всичко, просто ми трябва емоцията, трябва ми като кислород, бе, братче, как е възможно да завися толкова от това…

диша ми се сама

искам да знам, че го мога

пък и ми писна да се давам, като знам, че съм нежелана. писна ми, но пак го правя, защото не усещам, колко ме изтощава /и психически, и физически/…

изтощението идва със закъснение

нещо като чернобил