***

По-лесно е да мразиш,
да си удавник;
да не знаеш,
че отдавна
съм простила
всички грехове;
И безпочвено се молиш
под това небе
и си мислиш „изкупувам
въображаема вина“
но на живо си самотен
в тишина и без луна;
И безпочвено ме викаш
с мними други гласове:
ти не знаеш – не тъгувам
вече милиони часове;
И безпочвено ще просиш
да те опростя сега:
тебе вече не те нося,
че не мога да те понеса.

**

По-трудно е да останеш
да стиснеш
зъби
да искаш
да имаш
дяволски
върви
да вържеш
ръцете си
нозете си
за да не тръгнеш
да искаш
да можеш
да устискаш
когато е трудно
да искаш
да можеш
да спреш
хилядите морски сирени
които викат към тебе
да искаш
да можеш
да спреш
морето, когато влече те
и казва, че ще вземе
цялото време
и цялото бреме

да се опиташ
да спреш
да се луташ
за да бъдеш
за мене, само за мене…

*

Омесих омразата ти
с пиперливи ремарки
отчасти
във скоби
без знаци
Нали любовта на мъжа
минавала през стомаха
викам си –
омразата, сигурно, също.

Надявах се
да се дам цяла, отвътре
да разлея
от твоите
белези.
Така,
че когато
те изпека,
да излезеш
по-бухнал
от времето,
прекарано
в сълзи от липси,
в сълзи от ереси

Надявах се
да разбъркам сместа:
хомогенно
тебе във себе си.
Така,
че когато
те изпека,
да не боля
да съм изкарала
шарките
алергиите
и всички останали
прелести

Надявах се
да те изям сама
да тежиш
само във мене
Така,
че ако
те забравя
или
изгоря
да не съм дала фира
да съм губила
само своето време

Надявах се
да се събудя
така:
до печката,
естествено,
да съм сбъркала
солта
със захарта
но сърцето ми
да е наместено

when it rains, it pours

Random thoughts at midnight

I’m smoking too damn much
I’m scared that I’ll push everyone away and I’m gonna die alone
I feel like I’m settling for less than I deserve, in terms of… everything
I really, really want to travel, go study abroad, just… be alone for a while, not that I’m not always on my own, but I need to be by myself and see how that goes…
At the same time, I’m scared to death I won’t manage
But then again, I always manage, it’s kind of my thing
And I have to fucking stop restricting myself… from anything.. it’s driving me nuts and it’s not healthy
I don’t want to be paralyzed anymore, I don’t want to feel like I’m drowning when I should be flying
I would also like to know why is love not enough
I want to stop being so dependent on people I love but it’s what I always do
I want to know what happens after death
And I should probably go to bed.

Enough
Enough now

Nostalgia is a dirty liar that insists things were better than they seemed.

Хелоуин за мене беше нещо като св. Валентин за онези без гадже – споменаването му пращаше хладна тръпка по тялото ми и се чудех защо е измислен въобще. И ако в редки толерантни проблясъци приемах съществуването му, все още не разбирах как вирее на родна почва и защо е толкова забавно да бъдеш друг в свят, в който така или иначе винаги бяхме други константно. Отначало по-малко, по малко, докато в един момент, неизбежно и стопроцентово, се превръщахме в псевдо версии на себе си, в конвейерни версии на всички останали, и ако някой, не дай си боже, запазеше нещо свое в свят, който агресивно и ежедневно се опитва да те сложи в калъп, биваше наричан лейм, смотаняк… и чисто и просто оцеляването му беше адски трудно.
Но Хелоуин нямаше никакво значение, просто си спомням датата. В училище имаше цяла седмица приготовления за въпросния празник – благотворителни разпродажби, украси, event-и в различните дни, всякакви малки римайндъри, че Вси Светии is coming. Ок. Got that. В Деня (D-Day, ако искате), щяха да излъчват филм – като финал на цялата какафония през седмицата. Доста слаб финал /респективно филм/ беше, но не това има значение. Разказвам го, за да създам обстановка.
Аз и ти бяхме неразделни: не знам какво ни свързваше, но беше безспорно, беше по-силно от каквото и да е друго, уйдисвахме си на акъла с (~)две думи. И решихме да гледаме филма.
Преди това бяхме в онова кафе, пихме горещ шоколад с боровинка, обсъждахме всичко и нищо на света, обсъждахме най-нищожните неща и не ни пукаше за нищо, нищо друго, и всичко, всичко предстоеше.
След филма се прибирахме заедно, защото живеехме в един квартал и беше естествено, беше логично, беше навик. Само с теб можех да се возя в метрото без да продумвам и да не се чувствам неловко. Само с теб не се налагаше да си казвам нещо, за да знаеш какво мисля. И т.н. На всеки се е случвало. Чакахме трамвай най-дългото време на света /всъщност ти само го чака с мен, защото бяхме вървели пеш до твоята спирка, блокът ти беше на 100 метра, но ти все пак изчака с мен, за да не студувам сама. Умирах от студ, а ти ми повтаряше да се отпусна, за да се стопля. Не можах. Сигурна съм, че и ти умираше. Но остана.
Малко са моментите, които помня ясно – такива миниатюрни жестове, които си струва да цениш. Друг такъв беше, когато най-добрият ми приятел ми каза, че ме обича, а ти каза, че се случват такива неща, стоя с мен навън на някакво забутано, непознато място на другия край на света, и разтриваше раменете ми, и казваше, че това е хубаво, че приятелите се влюбват един в друг, и всичко ще мине, и няма страшно, и въобще, неща, които само приятелка може да ти каже.
Две години по-късно седя в същото кафе. Докато чакам на опашка да си взема нещо топло, две сравнително възрастни жени си говорят зад мен.
–Какво ще пиеш ти… едно еспресо? – пита едната.
–Еспресо макиато. – отговаря другата, имитирайки провлачен италиански акцент. После се сепва (за песента, която звучи в кафенето в този момент) – Бе коя беше тая песен… who the hell… who the hell was…”
–Who the hell was Alice. – идва подсказката.

Слушали сме тази песен. Това и още милиард неща минават през ума ми, както всеки път в това кафе, и всичко изведнъж ми натежава, защото всичко е свършило, защото всичко е било в друг живот. И, липса или не, ще си остане там. И може би е по-добре да не разравям миналото.

Питат ме за тук или за навън. Припряно казвам за навън, плащам и излизам. По път към метрото си пея who the hell was Alex и изведнъж те пускам да си идеш.
Олеква ми.