Хелоуин за мене беше нещо като св. Валентин за онези без гадже – споменаването му пращаше хладна тръпка по тялото ми и се чудех защо е измислен въобще. И ако в редки толерантни проблясъци приемах съществуването му, все още не разбирах как вирее на родна почва и защо е толкова забавно да бъдеш друг в свят, в който така или иначе винаги бяхме други константно. Отначало по-малко, по малко, докато в един момент, неизбежно и стопроцентово, се превръщахме в псевдо версии на себе си, в конвейерни версии на всички останали, и ако някой, не дай си боже, запазеше нещо свое в свят, който агресивно и ежедневно се опитва да те сложи в калъп, биваше наричан лейм, смотаняк… и чисто и просто оцеляването му беше адски трудно.
Но Хелоуин нямаше никакво значение, просто си спомням датата. В училище имаше цяла седмица приготовления за въпросния празник – благотворителни разпродажби, украси, event-и в различните дни, всякакви малки римайндъри, че Вси Светии is coming. Ок. Got that. В Деня (D-Day, ако искате), щяха да излъчват филм – като финал на цялата какафония през седмицата. Доста слаб финал /респективно филм/ беше, но не това има значение. Разказвам го, за да създам обстановка.
Аз и ти бяхме неразделни: не знам какво ни свързваше, но беше безспорно, беше по-силно от каквото и да е друго, уйдисвахме си на акъла с (~)две думи. И решихме да гледаме филма.
Преди това бяхме в онова кафе, пихме горещ шоколад с боровинка, обсъждахме всичко и нищо на света, обсъждахме най-нищожните неща и не ни пукаше за нищо, нищо друго, и всичко, всичко предстоеше.
След филма се прибирахме заедно, защото живеехме в един квартал и беше естествено, беше логично, беше навик. Само с теб можех да се возя в метрото без да продумвам и да не се чувствам неловко. Само с теб не се налагаше да си казвам нещо, за да знаеш какво мисля. И т.н. На всеки се е случвало. Чакахме трамвай най-дългото време на света /всъщност ти само го чака с мен, защото бяхме вървели пеш до твоята спирка, блокът ти беше на 100 метра, но ти все пак изчака с мен, за да не студувам сама. Умирах от студ, а ти ми повтаряше да се отпусна, за да се стопля. Не можах. Сигурна съм, че и ти умираше. Но остана.
Малко са моментите, които помня ясно – такива миниатюрни жестове, които си струва да цениш. Друг такъв беше, когато най-добрият ми приятел ми каза, че ме обича, а ти каза, че се случват такива неща, стоя с мен навън на някакво забутано, непознато място на другия край на света, и разтриваше раменете ми, и казваше, че това е хубаво, че приятелите се влюбват един в друг, и всичко ще мине, и няма страшно, и въобще, неща, които само приятелка може да ти каже.
Две години по-късно седя в същото кафе. Докато чакам на опашка да си взема нещо топло, две сравнително възрастни жени си говорят зад мен.
–Какво ще пиеш ти… едно еспресо? – пита едната.
–Еспресо макиато. – отговаря другата, имитирайки провлачен италиански акцент. После се сепва (за песента, която звучи в кафенето в този момент) – Бе коя беше тая песен… who the hell… who the hell was…”
–Who the hell was Alice. – идва подсказката.
Слушали сме тази песен. Това и още милиард неща минават през ума ми, както всеки път в това кафе, и всичко изведнъж ми натежава, защото всичко е свършило, защото всичко е било в друг живот. И, липса или не, ще си остане там. И може би е по-добре да не разравям миналото.
Питат ме за тук или за навън. Припряно казвам за навън, плащам и излизам. По път към метрото си пея who the hell was Alex и изведнъж те пускам да си идеш.
Олеква ми.
времето тук блика на тласъци – като петрола 