хладно проСТРАНСТВО

Хладината на въздуха ме порязва,
хладината на очертанията ти ми напомня,
че когато светлината се покаже
заедно с теб, като някаква симфония
гръмва сърцето ми в хиляди ноти,
чакащи реда си на безкрайни петолиния,
като онези бръчки по челото ти,
изписани от болки, драми и безсилия.
Избухва сърцето ми, и с него цялото обичане
горчи ми, задавям се, така ми се повдига…
отново в първи клас, започваме да сричаме,
така разбирам, че “любов” – това не стига.
И песните за онова, което може, но не сме направили,
са мото на живота ми, на тях танцувам…
предимно сама, със среднощните дяволи:
убеждавам се, че мога и сама да се сбъдвам.
Аз и ти, взаимно, едва ли ще просъществуваме,
но си мълча, мълчанието е форма на предпазване,
(макар че те обичам без възможност за лекуване)
понякога сънувам всичко, което не си казваме.

So while I’m still healin’..

Ако алармата ми звънне в 8 тази сутрин и можех да се обърна и да те прегърна, докато някъде по света е било още 7, на друго място 6, 5, 4, 3, 2 през нощта…
И съм те прегръщала във всички тези часове, и през цялото време на света…
Ще се успокоя от паниката, че сме проспали още една нощ без да се прегърнем.
Някъде, в някакво друго време, в друг часови пояс, някога, сме били заедно.
И нищо не сме изгубили.

hit the road

в следобеди като този
думите се разтапят по езика ми
вкусно е
тъгата е винаги сладко-горчива
подходяща за капризните ти рецептори
сигурна съм, че би ти харесала

има само една пречка
вече не искам да деля храната си с теб

Истории за татко

Най-трудното обяснение, което някога ще ви се наложи да дадете, е на дете. Трябва не само да сте максимално сбити, максимално прости, но и също да разбирате онова, което обяснявате, достатъчно добре. Нали Айнщайн го е казал: “Ако не можеш да го обясниш на 5-годишно, значи не го разбираш.”
И прочие, Мария никога не беше добра в обясненията, тя си нямаше Бог, нямаше си вяра, нямаше и опора вече, и се чудеше къде да гледа, когато светлините угасваха, чудеше се коя да бъде, когато беше сама.
Но по-лошо от лошото, което се случваше на Мария сега, беше, че имаше едно мъничко човече, на което трябваше да обясни целия свят, като между другото да вмъкне и липсата на баща й и да обясни защо си е отишъл.
А да обясни това Мария не можеше, понеже самата тя не разбираше.
Всяка вечер петгодишната Ани, вместо приказки, искаше “истории за татко”. Приказките впрочем дори като бебе я караха да пищи от ужас, навярно толкова малка беше осъзнала опасната аура на вълшебната история, защото всяка една е всъщност измама, лъжа, и най-страшното: няма нищо общо с реалността. “Ама то това е идеята”, ще кажете. Пък на Мария така й бе втръснало от планове, идеи… трябваше й нещо, за което да се хване, ама нещо материално. Да беше останал Димитър, да не си беше тръгвал от нея, да й беше казал: “На, Мария, вземи този кокал, хвани се за него, ето ти нещо, за което да се хванеш, и ти ще го държиш от едната страна, аз от другата, и няма да пускаме, ето, ти нали не вярваш в Бог, кокалът ще е символ на нашата безпрекословност.”
И докато Мария се унася в мисли, подходящи по-скоро за жертвоприношение, малката Ани надига главица и иска “истории за татко”. Ама какви истории за татко, бе, моето момиче, то татко ти си тръгна преди да е направил истории за татко. Мария дълго гледаше в огромните, светли Анини очи. “Ама на децата наистина са им огромни очите”, вика си, “то всъщност това го пишеше в книгата на д-р Спок”, продължава наум. Ани чака. Мария също чака да й дойде вдъхновение. Свише. Ама няма как, нали е атеистка. По дяволите, ругае тя мислено, и за първи път проклина факта, че си няма Бог.
– А тати какъв е станал като е пораснал голям? – питат огромните, цитирам д-р Спок, очи.
– А, еми… то… филолог. – в момента, в който изрича огромната дума, Мария съзнава, че е твърде неадекватна за детето и почва да се чуди как да я обясни. Но да обясни думата ще й спечели време – докато разтяга локуми за филолозите, Ани ще заспи, и Мария ще се отърве от история за татко тази вечер. – Тоест… това са такива хора… – сеща се за обяснението, което е получила в университета, четейки един реферат. – … които обичат думичките, мамо.
– Как се обичат думички? – детето явно усеща, че нещо не се връзва и бърчи чело в недоумение. Сладко е, разбира се, защо ме питате, знаете, че децата винаги са сладки, дори когато се опитват да са сериозни.
– Ами… както хората… нали аз те обичам, ти ме обичаш…
– И тати обичам! – бърза да прекъсне детето.
– Д-да, и тати… ами ето така се обичат и думички…
– И какво се прави като обичаш думички?
– Ами нищо, то понякога можеш да обичаш с цялото си сърчице, и нищо да не стане.
– Защо?
– Защото… не стига.
– Кое не стига?
– Любовта.
– За какво не стига? – Ани започва да се обърква, Мария – също, но се е хванала на хорото, трябва да го изиграе, иначе Ани няма да я остави на мира и със сигурност няма да заспи.
– Ами за нищо… – Мария започва да се замисля по темата и екзистенциалното значение на тези въпроси малко я плаши.
– А ти нали казваш, че ме обичаш повече от всичко на света?
– Да, разбира се.
– А тати?
– И тати те обича повече от всичко на света. – лъже Мария, лъже долно, ама сърце не й дава да постъпи иначе.
– А ти обичаш ли тати повече от всичко на света?
– Е, малко по-малко… – несигурно отговаря Мария. Този разговор стана твърде тежък и за пет, и за трийсет и пет годишни.
– А това ще стигне ли тати да се върне?
– Не знам, душичко. Може и да стигне, може и да не стигне.
– А защо да не стигне? Хем аз го обичам, хем ти… – ококорва очи, вярва си ужасно силно, така, както вярват само децата.
– Ами не стига понякога, Ани. – казва сериозно Мария. Затова никога не търси любов, любовта е лесна за намиране. Търси нещо, за което да се хванеш.
Ани съвсем се обърква. Мария решава да смени темата, разказва някоя от старите истории за татко, която Ани слуша с голям интерес. После заспиват.
На другия ден по път за детската градина Ани хваща майка си за ръка. Мария се изненадва.
– Ти нали оня ден ми каза, че само бебета ги държат за ръчичка?
– Ами да. – казва сериозно Ани. – Ама ти нали каза да търся нещо да се хвана.

01:00 AM, Мъжки род

Имах едни авери, живееха точно срещу Спешна помощ – това, нали, само за обстановка го казвам, не, че има някакво значение. Или поне така си мислех. Цял живот в крайните квартали ме беше научил, ако не друго, едно – да не критикувам местожителството на когото и да е. Аз например се чувствах безкрайно спокоен в моето тъй наречено гето, обичах широките му пространства – не като в центъра, всичко на куп, мразя всичко на куп, мразя хипермаркетите тип Билла, Кауфланд, за к’во са ми, обичам си кварталното магазинче, няма уют в големите вериги магазини, те са просто големи усти и мелят пари, стока, пари, стока… друго си е да отидеш в магазинчето до блока и да питаш за 5 неща, от които 4 и 1/2 ги няма. По този начин разбираш, че всъщност онова, което си търсел, онова, което си мислел, че искаш безкрайно много, онова, от което, не дай си Боже, имаш нужда… не е толкова важно. Можеш и без него.
Та, на Зорница и Тишо, които живееха срещу Спешна помощ. Приятно апартаментче: просторно, но уютно. Две бани, така че да не се сблъсквам със сконфузения и безкрайно любознателен поглед на Тишо рано сутрин, когато излизах от стаята на Зорница, за да си наплискам лицето.
Сега ще ме попитате: ама те не бяха ли гаджета? Не, не бяха гаджета, не бяха брат и сестра, по дяволите, дори приятели не бяха, но се познаваха от десет години, случайно бяха станали съквартиранти, и тъй като вече си знаеха и кътните зъби, и трудно свикваха с други хора, пък и аклиматизирането им беше голям проблем, решиха да не се разделят, докато… е, докато единият не се ожени, да речем, за да не добива разказът излишен драматизъм.
Никога не бих се замислил 2-ри път къде точно живееха тия двамата, ако на Зорница нещо не започна да й прищраква. Или може би винаги е била такава, откъде да знам. У тях нямаше часовници, дори на телефона си не ползваше часовник – беше го изключила дяволицата, как разбираше от телефони повече от мен, ми беше трудно понятно, но все пак, що се отнася до часовниците, неоспорим факт. Зорница не питаше колко е часът. Зорница познаваше часа по линейките. Те бяха един вид константа в живота й. Казах й, че това, че се опитва да избяга от времето, няма да я спаси от смъртта или бръчките, а тя каза, че времето е изкуствено създадено от хората, и че не й пука колко й казва часовник, направен от хората, че е часът. Викам й, линейките не са ли също създадени от хората, бе, Зори, и си паля цигара в леглото й, а тя става, отива до прозореца – вика ми, 7 без 15, ето я линейката, задава се вече. Мълчим. Знаеше, че й куца логиката, но беше решила, че е желязна. И по-важното: беше си някаква нейна истина, създаваше й чувство за собствен ритъм, може би дори я караше да мисли, създаваше илюзията, че животът й всъщност бе под неин контрол.
До първия припадък.
– Припадала ли е и друг път? – питам Тишо. Той клати глава и псува.
– Разбира се, че е припадала, бе, майка му стара, епилептичка е, ‘баси, само аз ли знам за к’во става дума в тоя скапан живот, само аз ли знам къде се намирам…
Е, не – мисля си – и аз знам къде се намирам – срещу Спешното, което, без да искам да правя критичната ситуация смешна или цинична, беше твърде полезно.
В линейката Зорница идва в съзнание и започва да пита през 10 секунди:
– Колко е часът?! Колко е часът?!
– В шок е. – пояснява парамедикът, а аз седя и се чудя, добре бе, нали линейките, константите, часът…
По-късно Тишо /математик по професия/ ми обяснява:
– Всичко е нормално и естествено, докато линейките са част от околната й среда. Част от цялото… като обикновена дроб. С обикновените дроби хората що-годе се оправят. Знаеш как: надве, натри. Проблемът идва, когато станеш цялото. С целите числа хората имат проблем. С големите, кръгли неща. Плашат ги точните неща. Всеки иска да има вратичка, много е трудно да бъдеш категоричен, конкретен… много е трудно да живееш без съмнение.
Няколко месеца по-късно случайно се озовах в същия тоя квартал. Звъня на Тишо и го питам:
– Зорница вкъщи ли е?
– Ее, к’ва Зорница бе, мой човек, ти май въобще не си в час?
В час. Хубава препратка.
– ‘Ми тя Зорница вече не живее тука, от припадъка насам, премести се, купи си часовник, продължава да не пита колко е часът, но вече не се ориентира по линейките…
Изражението ми посърва. Знам, че не ме виждат, и все пак…
– Ма, братле, то т’ва си е чиста математика. – продължава Тишо. – Ти що мислиш, че Математическата и Спешното са толкова близо едно до друго, а, т’ва да не би да е случайност, всичко си има математическо обяснение, така и преместването на Зорница…
Преди да ми даде своето, вярвам, гениално, обяснение на това, защо Зорница вече я няма в апартамента срещу Спешното, затварям.
Беше прав Тихомир, не мога да живея конкретно, категорично. Плаша се от точните обяснения. И не знам защо преместването на Зорница ми тежи толкова много.
Може би защото тя не беше точна наука.