Дали да не заключа думите в себе си завинаги
и да пробвам да глътна ключа, както се гълтат горчиви хапчета – бързо и с много вода.
В детската градина слагах същите тия хапчета под килима (а вкъщи ги пусках в един кашон с играчки, с които никога не играех).
По-късно учителката ми ме хвана. Майка ми – също.
“Ама то е за имунизация”, казаха ми, “никога няма да оздравееш без допълнителна помощ.”
Сега си мисля, може би ако преглътна ключа на всичките словесни битки в себе си,
ще оцелея,
ще оздравея
и никога повече няма да боля.
времето тук блика на тласъци – като петрола 