Хората, които се прегръщат

(1л., ед.ч., Той)

Кога? – всъщност не иска да знае, в очите й – оная свенлива нервност, която играе само когато знае, че ще чуе нещо, което няма да й хареса. На лицето й една престорена гордост.
Не знам. – искам да знам. Искам да има какво да й кажа, не искам да я кара да се чувства така: така малка, така безпомощна, така нуждаеща се. Искам да се чувства сигурна, силна, да е черешката на вселенската торта, не, даже това не е достатъчно, защото, боже, тя е самата вселена и ако прочете това, ще й се стори толкова глупаво, че я намесвам с торта. Тя толкова мрази торти.
Е аз ли да знам? – класика. Тя си знае сама за себе си, иска й се и аз да знам същото, обаче в училище винаги едните знаят повече, другите – по-малко, винаги едните вървят по-бързо, другите – по-бавно. В любовта – също. Гледа ме. Ще се задавя в тия очи. Ще се задуша, ще се убия. Не искам да я гледам право в тях: като бездна са, знам, че ако продължавам, никога няма да изляза от тях, никога няма да се върна. А аз искам да се върна.
Кога, кога… – старая се да звуча максимално небрежно; отвътре сърцето ми се е парен локомотив, рана, която крещи болиш, болиш, болиш. – … абе, скоро… тия дни… в понеделник. – след цялото увъртане и обикаляне около ядрото на проблема, се опитвам да дам някакъв по-конкретен отговор.
Е, понеделник… – от километри личиш, когато се разочароваш. Пред мен вече стои друг човек. Една дума те променя цялата.
Е, к’во?
Нищо…

Искам да взема това нищо и да го хвърля под влака, да го убия, да го удуша, да те накарам да прозреш, че никога не искам да те карам да казваш нищо; искам да викаш, да ругаеш, да кълнеш, да драскаш, щипеш, дърпаш, да буташ, да блъскаш, да чупиш, да се смееш, да бърбориш, както само ти си можеш, да кимаш, да клатиш глава, да барабаниш с пръсти, но никога, никога не искам да ми казваш нищо… нищо не боли повече от твоето нищо.

(1л., ед. ч., Тя)

Кога? – как обичам да се правиш на приятно разсеян, ама тебе вятър те вее, скапана работа, ти си всички най-клиширани фразеологизми. Знам какво ще кажеш, но до метрото има още 3 минути, и някак ги оползотворявам. Всичко предпочитам да си кажем, само да не си мълчим.
Не знам. – друг път не знаеш, блъфираш, иска ми се да ти го извикам, но се сдържам, преглъщам всички словесни атаки, хапя си устните, бузите, езика, хапя ги думите, искам да ги изплюя, но сърце не ми дава… да те нараня… да се нараня.
Е, аз ли да знам? – опитвам се да съм възможно най-небрежна, незаинтересована, преструвам се, че тая любов ми е неважна, че това тук е симулация, че, видиш ли, никой не може да ме трогне.
Кога, кога… – тръпки ме побиват от това реторично чудене на глас… боже, поне го направи наум. Става ми студено от безразличие, заравям лице в шала си. – … абе, скоро… тия дни… в понеделник. – знаех си де.
– Е, понеделник… – исках да прозвучи като понеделник – понеделник, ама май не можа.
Е, к’во?
Нищо…

Оттук-нататък искам да ти казвам само нищо, не искам да говоря, ще си наложа вето на всичко, табу, толкова, това е, казах(!). Не искам да правя планове, които няма да се сбъднат, не искам да чертая бъдеще, което не мога да видя, не искам нищо необозримо, всъщност не искам и нищо обозримо, искам да потъна в себе си /да, като камък/. Какво друго ми остава да кажа впрочем? Най-доброто, което мога да дам от себе си, е… нищо.

(Двата влака идват едновременно; и от двата се чува Метростанция Софийски университет “Свети Климент Охридски”. Качват се. После наум, в 1 глас:)

Гарите… знам, че това не е гара, но спирка на метрото не звучи поетично… са място за прегръщане. Тук те прегръщам за здравей, за чао, за до после. Тук е най-щастливото и най-тъжното място от деня. С теб не се прегръщаме дълго, а дипломатично: тебе те е срам, а пък аз не искам да ти преча. С метрото се возя N минути. На всяка станция: влюбени двойки, непропорционално разпределени. Всички се прегръщат до последно, до последно повикване. До изпускане на влака. Завиждам им. Адски. Завиждам на хората, които се возят с теб N на брой минути. Завиждам на всички, които те виждат и за секунда, защото нищо не е по-хубаво от теб. Завиждам на онези, покрай които се разнася аромата ти, завиждам на онези, които неволно удряш с чантата си, или леко докосваш с косата си, завиждам на плочките, върху които стъпваш, и местата, за които се хващаш, и съвсем не ми пука дали са обществени, и дали някой друг ги е докосвал: ти ги правиш неприкосновени, единствени и твои. Благодарение на теб вече от нищо не ме е страх, освен от моментите, в които си тръгваш, въобще от акта на тръгване ме дострашава, даже съм задраскал/а думата в речника, че ме побиват тръпки, и като я видя в някоя книга, пак я драскам, слагам я в скоби, мръщя лице, мразя да чета, пиша, говоря за тръгване. Мразя да си тръгвам. Но още повече мразя да си тръгваш ти.
Обичам хората, които се прегръщат. Напомнят ми за теб. Надявам се да се прегръщат дълго и напоително, до финални надписи, до Апокалипсис. Надявам се да се прегръщат толкова, че да компенсират за нас. Надявам се да не се пускат толкова често.
Обичам хората, които се прегръщат.

Обещавам вместо тях следващият път да сме аз и ти.
А някой друг ще се вози сам, ще ни гледа и ще си мисли:

Обичам хората, които се прегръщат.
Иска ми се да сме аз и ти.

2 thoughts on “Хората, които се прегръщат

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s