01:00 AM, Мъжки род

Имах едни авери, живееха точно срещу Спешна помощ – това, нали, само за обстановка го казвам, не, че има някакво значение. Или поне така си мислех. Цял живот в крайните квартали ме беше научил, ако не друго, едно – да не критикувам местожителството на когото и да е. Аз например се чувствах безкрайно спокоен в моето тъй наречено гето, обичах широките му пространства – не като в центъра, всичко на куп, мразя всичко на куп, мразя хипермаркетите тип Билла, Кауфланд, за к’во са ми, обичам си кварталното магазинче, няма уют в големите вериги магазини, те са просто големи усти и мелят пари, стока, пари, стока… друго си е да отидеш в магазинчето до блока и да питаш за 5 неща, от които 4 и 1/2 ги няма. По този начин разбираш, че всъщност онова, което си търсел, онова, което си мислел, че искаш безкрайно много, онова, от което, не дай си Боже, имаш нужда… не е толкова важно. Можеш и без него.
Та, на Зорница и Тишо, които живееха срещу Спешна помощ. Приятно апартаментче: просторно, но уютно. Две бани, така че да не се сблъсквам със сконфузения и безкрайно любознателен поглед на Тишо рано сутрин, когато излизах от стаята на Зорница, за да си наплискам лицето.
Сега ще ме попитате: ама те не бяха ли гаджета? Не, не бяха гаджета, не бяха брат и сестра, по дяволите, дори приятели не бяха, но се познаваха от десет години, случайно бяха станали съквартиранти, и тъй като вече си знаеха и кътните зъби, и трудно свикваха с други хора, пък и аклиматизирането им беше голям проблем, решиха да не се разделят, докато… е, докато единият не се ожени, да речем, за да не добива разказът излишен драматизъм.
Никога не бих се замислил 2-ри път къде точно живееха тия двамата, ако на Зорница нещо не започна да й прищраква. Или може би винаги е била такава, откъде да знам. У тях нямаше часовници, дори на телефона си не ползваше часовник – беше го изключила дяволицата, как разбираше от телефони повече от мен, ми беше трудно понятно, но все пак, що се отнася до часовниците, неоспорим факт. Зорница не питаше колко е часът. Зорница познаваше часа по линейките. Те бяха един вид константа в живота й. Казах й, че това, че се опитва да избяга от времето, няма да я спаси от смъртта или бръчките, а тя каза, че времето е изкуствено създадено от хората, и че не й пука колко й казва часовник, направен от хората, че е часът. Викам й, линейките не са ли също създадени от хората, бе, Зори, и си паля цигара в леглото й, а тя става, отива до прозореца – вика ми, 7 без 15, ето я линейката, задава се вече. Мълчим. Знаеше, че й куца логиката, но беше решила, че е желязна. И по-важното: беше си някаква нейна истина, създаваше й чувство за собствен ритъм, може би дори я караше да мисли, създаваше илюзията, че животът й всъщност бе под неин контрол.
До първия припадък.
– Припадала ли е и друг път? – питам Тишо. Той клати глава и псува.
– Разбира се, че е припадала, бе, майка му стара, епилептичка е, ‘баси, само аз ли знам за к’во става дума в тоя скапан живот, само аз ли знам къде се намирам…
Е, не – мисля си – и аз знам къде се намирам – срещу Спешното, което, без да искам да правя критичната ситуация смешна или цинична, беше твърде полезно.
В линейката Зорница идва в съзнание и започва да пита през 10 секунди:
– Колко е часът?! Колко е часът?!
– В шок е. – пояснява парамедикът, а аз седя и се чудя, добре бе, нали линейките, константите, часът…
По-късно Тишо /математик по професия/ ми обяснява:
– Всичко е нормално и естествено, докато линейките са част от околната й среда. Част от цялото… като обикновена дроб. С обикновените дроби хората що-годе се оправят. Знаеш как: надве, натри. Проблемът идва, когато станеш цялото. С целите числа хората имат проблем. С големите, кръгли неща. Плашат ги точните неща. Всеки иска да има вратичка, много е трудно да бъдеш категоричен, конкретен… много е трудно да живееш без съмнение.
Няколко месеца по-късно случайно се озовах в същия тоя квартал. Звъня на Тишо и го питам:
– Зорница вкъщи ли е?
– Ее, к’ва Зорница бе, мой човек, ти май въобще не си в час?
В час. Хубава препратка.
– ‘Ми тя Зорница вече не живее тука, от припадъка насам, премести се, купи си часовник, продължава да не пита колко е часът, но вече не се ориентира по линейките…
Изражението ми посърва. Знам, че не ме виждат, и все пак…
– Ма, братле, то т’ва си е чиста математика. – продължава Тишо. – Ти що мислиш, че Математическата и Спешното са толкова близо едно до друго, а, т’ва да не би да е случайност, всичко си има математическо обяснение, така и преместването на Зорница…
Преди да ми даде своето, вярвам, гениално, обяснение на това, защо Зорница вече я няма в апартамента срещу Спешното, затварям.
Беше прав Тихомир, не мога да живея конкретно, категорично. Плаша се от точните обяснения. И не знам защо преместването на Зорница ми тежи толкова много.
Може би защото тя не беше точна наука.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s