Истории за татко

Най-трудното обяснение, което някога ще ви се наложи да дадете, е на дете. Трябва не само да сте максимално сбити, максимално прости, но и също да разбирате онова, което обяснявате, достатъчно добре. Нали Айнщайн го е казал: “Ако не можеш да го обясниш на 5-годишно, значи не го разбираш.”
И прочие, Мария никога не беше добра в обясненията, тя си нямаше Бог, нямаше си вяра, нямаше и опора вече, и се чудеше къде да гледа, когато светлините угасваха, чудеше се коя да бъде, когато беше сама.
Но по-лошо от лошото, което се случваше на Мария сега, беше, че имаше едно мъничко човече, на което трябваше да обясни целия свят, като между другото да вмъкне и липсата на баща й и да обясни защо си е отишъл.
А да обясни това Мария не можеше, понеже самата тя не разбираше.
Всяка вечер петгодишната Ани, вместо приказки, искаше “истории за татко”. Приказките впрочем дори като бебе я караха да пищи от ужас, навярно толкова малка беше осъзнала опасната аура на вълшебната история, защото всяка една е всъщност измама, лъжа, и най-страшното: няма нищо общо с реалността. “Ама то това е идеята”, ще кажете. Пък на Мария така й бе втръснало от планове, идеи… трябваше й нещо, за което да се хване, ама нещо материално. Да беше останал Димитър, да не си беше тръгвал от нея, да й беше казал: “На, Мария, вземи този кокал, хвани се за него, ето ти нещо, за което да се хванеш, и ти ще го държиш от едната страна, аз от другата, и няма да пускаме, ето, ти нали не вярваш в Бог, кокалът ще е символ на нашата безпрекословност.”
И докато Мария се унася в мисли, подходящи по-скоро за жертвоприношение, малката Ани надига главица и иска “истории за татко”. Ама какви истории за татко, бе, моето момиче, то татко ти си тръгна преди да е направил истории за татко. Мария дълго гледаше в огромните, светли Анини очи. “Ама на децата наистина са им огромни очите”, вика си, “то всъщност това го пишеше в книгата на д-р Спок”, продължава наум. Ани чака. Мария също чака да й дойде вдъхновение. Свише. Ама няма как, нали е атеистка. По дяволите, ругае тя мислено, и за първи път проклина факта, че си няма Бог.
– А тати какъв е станал като е пораснал голям? – питат огромните, цитирам д-р Спок, очи.
– А, еми… то… филолог. – в момента, в който изрича огромната дума, Мария съзнава, че е твърде неадекватна за детето и почва да се чуди как да я обясни. Но да обясни думата ще й спечели време – докато разтяга локуми за филолозите, Ани ще заспи, и Мария ще се отърве от история за татко тази вечер. – Тоест… това са такива хора… – сеща се за обяснението, което е получила в университета, четейки един реферат. – … които обичат думичките, мамо.
– Как се обичат думички? – детето явно усеща, че нещо не се връзва и бърчи чело в недоумение. Сладко е, разбира се, защо ме питате, знаете, че децата винаги са сладки, дори когато се опитват да са сериозни.
– Ами… както хората… нали аз те обичам, ти ме обичаш…
– И тати обичам! – бърза да прекъсне детето.
– Д-да, и тати… ами ето така се обичат и думички…
– И какво се прави като обичаш думички?
– Ами нищо, то понякога можеш да обичаш с цялото си сърчице, и нищо да не стане.
– Защо?
– Защото… не стига.
– Кое не стига?
– Любовта.
– За какво не стига? – Ани започва да се обърква, Мария – също, но се е хванала на хорото, трябва да го изиграе, иначе Ани няма да я остави на мира и със сигурност няма да заспи.
– Ами за нищо… – Мария започва да се замисля по темата и екзистенциалното значение на тези въпроси малко я плаши.
– А ти нали казваш, че ме обичаш повече от всичко на света?
– Да, разбира се.
– А тати?
– И тати те обича повече от всичко на света. – лъже Мария, лъже долно, ама сърце не й дава да постъпи иначе.
– А ти обичаш ли тати повече от всичко на света?
– Е, малко по-малко… – несигурно отговаря Мария. Този разговор стана твърде тежък и за пет, и за трийсет и пет годишни.
– А това ще стигне ли тати да се върне?
– Не знам, душичко. Може и да стигне, може и да не стигне.
– А защо да не стигне? Хем аз го обичам, хем ти… – ококорва очи, вярва си ужасно силно, така, както вярват само децата.
– Ами не стига понякога, Ани. – казва сериозно Мария. Затова никога не търси любов, любовта е лесна за намиране. Търси нещо, за което да се хванеш.
Ани съвсем се обърква. Мария решава да смени темата, разказва някоя от старите истории за татко, която Ани слуша с голям интерес. После заспиват.
На другия ден по път за детската градина Ани хваща майка си за ръка. Мария се изненадва.
– Ти нали оня ден ми каза, че само бебета ги държат за ръчичка?
– Ами да. – казва сериозно Ани. – Ама ти нали каза да търся нещо да се хвана.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s