хладно проСТРАНСТВО

Хладината на въздуха ме порязва,
хладината на очертанията ти ми напомня,
че когато светлината се покаже
заедно с теб, като някаква симфония
гръмва сърцето ми в хиляди ноти,
чакащи реда си на безкрайни петолиния,
като онези бръчки по челото ти,
изписани от болки, драми и безсилия.
Избухва сърцето ми, и с него цялото обичане
горчи ми, задавям се, така ми се повдига…
отново в първи клас, започваме да сричаме,
така разбирам, че “любов” – това не стига.
И песните за онова, което може, но не сме направили,
са мото на живота ми, на тях танцувам…
предимно сама, със среднощните дяволи:
убеждавам се, че мога и сама да се сбъдвам.
Аз и ти, взаимно, едва ли ще просъществуваме,
но си мълча, мълчанието е форма на предпазване,
(макар че те обичам без възможност за лекуване)
понякога сънувам всичко, което не си казваме.