She’s enough

Искам само да кажа няколко неща, които ми се въртят в главата, и понеже е Нова година, мисля, че по-добре да започна с малко по-подредена мисъл, която ми се получава само ако пиша.

На първо място искам да си благодаря, че не позволих на нищо да ме пречупи, че никога не се отказах, че въпреки всичките моменти на самосъжаление, въпреки склонността към депресивни състояния, въпреки всички безсмислени сълзи от яд и болка, никога не се отказах. И може да звучи тъпо, понеже съм млада, но мисля, че е важно да постигаш такива неща именно докато си млад и характерът ти се оформя. Защото онова, което правя за себе си сега (i.e.: изправям се всеки път, защото това правят силните хора), ще работи все по-добре за мен в бъдеще. И знам, че след известно време, когато ми минат още 10 000 неща през главата, които отново ще преживея, и се обърна назад, никога няма да кажа: “Съжалявам, че не се предадох, че не се оставих да потъна.”
Може да ми е отнемало време да премина на нови етапи в живота си – понякога много по-малко, отколкото съм очаквала, но така или иначе преходи е имало. Ала именно чрез тези преходи/болезнени преживявания съм разбрала, че душата ми е вечно разширяващо се пространство, и затова мога да я нарека Вселена. И пак по същия начин съм разбрала точно колко високо може да полети същата тази душа, и как за нея няма никакви граници.
Минали са само 14 часа от новата година, а аз вече два пъти си казах, че няма да правя планове. Знам, че ще ми е доста трудно, тъй като съм човек, който обича да знае кое как, кога и защо се случва. Затова обичам научните обяснения. Перфектно разбирам, че някои неща нямат логични обяснения, но просто никога не спирам да търся. Така или иначе, ще се опитам да не планирам. Да живея всеки ден пълноценно. Да не чакам нещо да ми се случи, да сграбчвам всички възможности, да се наслаждавам на всеки момент, и най-важното: да не се самозалъгвам, че друг човек има способността да ме направи по-щастлива, или че ми трябва друг човек, за да бъда щастлива и цяла въобще. Не, че искам да мисля за хората като за гарнитура. Но предпочитам да мисля за себе си като основно ядене.
Все пак ще направя едно (!) обещание. Към себе си. Да се ценя повече. Прекарах 20 години в подценяване, търсех проблема в себе си във всички ситуации, опитвах се да намеря в себе си обясненията на чуждите мотиви да не ме ценят, обичат или уважават. Опитвах се да извиня всички, които са ме третирали зле, и си мислех, че това ми дава някакъв покой. И сега осъзнавам, че това ми отношение към тях отново показва, че съм по-добър човек, защото съм склонна да оправдая всеки, дори с най-нищожните доводи. И че некоректното отношение на други хора към мен е проекция на собствената им омраза към себе си, на собствената им неспособност да обичат (себе си, респективно други хора). И така стигам до извода, тъкмо сега, докато пиша, че може би не се мразя толкова, колкото се опитвам да си втълпя. И че това ме е спасило.
Накрая, но не на последно място, ще се постарая никога повече да не се осланям на мнението на друг човек. Да не позволявам друг човек да определя коя съм. Да отворя очи, че има толкова, толкова много хора, които ме обичат и харесват, и ценят, и на които съм интересна, и забавна, и които никога няма да ме отрежат, а винаги ще дадат едно рамо, с които ще мога да си говоря до 7 сутринта, на които никога няма да дойда “в повече”, на които няма да тежа, които ще “могат сега”. Знам, че е банално, и че е близко до акъла, и т.н., и т.н., но понякога го забравям. И оставям всичко това настрана, и казвам едва ли не – “какво значение имат всички тези хора, ако персона Х не ме възприема така?” Осъзнавам колко безумно и глупаво е – каква тежест би имал 1 човек на фона на всичките други, и по-скоро: какво е един човек, който не съумява да види какво си, на фона на всички, които успяват?
В един момент осъзнаваш, че можеш да дадеш всичко от себе си, и пак да загубиш. И може би тук е моментът да си кажа “вече ще си подбирам битките”. Но това съм го казвала и друг път. И не се получава. Надявам се, че ще стана по-мъдра с времето, по-придирчива, но ми е донякъде ясно, че ще допускам същите грешки. Защото предпочитам да зная, че съм дала всичко от себе си, и да знам, че не е имало нещо, което съм могла, а не съм направила. Защото само така успявам да изляза с гордо вдигната глава. Защото само така намирам собствения си вътрешен мир. Защото само така мога да заспивам нощем.
Защото затова сме тук на Земята. Да рискуваме сърцата си.

One thought on “She’s enough

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s