Генерация Гугъл

С Гугъл имаме три години разлика. Аз съм му кака. Но докато съм се научила да ходя и съм бърборела най-елементарни първи приказки, той вече е бил роден. И дишащ. И развиващ се. С много по-бърз темп, отколкото всеки от нас. Пораснал преждевременно. Зрял за възрастта си.
Първият ми досег с Гугъл вероятно е бил сравнително късно, ако съдя по факта, че всяко второ невръстно педя човече в градския държи някаква “умна” джаджа. Това са днешните играчки. И е окей. Никое поколение не е като предишното, бла-бла.
Не знам дали дори съм осъзнавала колко много информация има в Интернет. Колко необятно е онлайн пространството. Една малка Вселена. Постоянно разширяваща се.
Не помня и какво е било първото нещо, което съм написала в търсачката, какво ли е търсело 11-годишното ми Аз – надали нещо кой-знае колко дълбоко и смислено. С времето обаче научих, че можеш да откриеш какво ли не – толкова много страници с толкова много хора, даващи толкова различни мнения и съвети. Насоки, вариращи от как да сготвя пилешка супа до как да преживея някого. И по двете теми – грамада от въпроси и отговори. Океан от човешки опит.
Преди време ми беше хрумнала една мисъл, която знаех, че ще споделя на децата си един ден, защото ми се струва(ше) вярна, логична и лесна. Малка мъдрост, парченце истина, която да носят. Гласеше нещо подобно:

Две неща няма да избегнете в живота: да ви влезе шампоан в очите и да ви разбият сърцето.

Струваше ми се достатъчно кратка за запомняне и достатъчно достоверна. Не, че това ще ги предпази. Не, че знанието, че нещо може да се случи, хипотезата дори, някога е спасявала някого. Понеже животът е шарен и никога не знаеш къде те чака следващият студен душ.
Свикнали сме да се допитваме до Гугъл, когато имаме домашно, което не разбираме, тема, която не знаем как да формулираме, въпроси, чиито отговори не знаем. Не, че няма други източници на информация – може би дори по-структурирани – но собственоръчното онлайн търсене дава една свобода, която нищо друго не ни дава… да сме анонимни. Гугъл няма да ви съди за незнанието ви. Няма да ви отговори на въпроса с въпрос (освен класическото може би имахте предвид…). Не е живо същество – и няма да се развълнува, и няма да запомни, и няма да има нужда да обяснявате. Често търсачката довършва изреченията ни, сякаш отгатва кои са нещата, които ни е срам да изречем на глас. Онези, за които не искаме да признаем, че ни се налага да питаме… или да търсим помощ.
Любопитство или обстоятелства ме накараха да потърся в Гугъл breakup, how do you deal with breakups, what do you do when they don’t love you back – нека това си остане между мен и Търсача. Онова, което се откри пред очите ми обаче, колкото и естествено да е, е меко казано сразяващо. Милиони разбити сърца. Армада от хора, които преживяват душевен катаклизъм и не знаят какво да правят, и търсят утеха някъде в пространството.
Защо?
Повечето от тях имат на кого да се доверят, с кого да споделят, имат познати, които са минавали през същото – от загуба на близък до счупен крайник, до раздяла, до болка, до разкъсване, до стоп, до край.
Защо?
Срам ли ни е от болката, срам ли ни е да сме слаби пред други човешки същества?
Защо?
Всички изпитваме тези емоции, колкото и яростно да се опитваме да си издействаме застраховка, от някои неща просто няма как да се спасиш. И някои неща болят, и си мислиш как при следващия такъв случай няма да боли толкова, или няма да го преживяваш така, но се случва, отново и отново.
Защо?
Болката е там с причина. За да знаем кога да спрем. За да знаем кога нещо не е здравословно за нас. За да знаем кога да си тръгнем. И ако продължим да се вглеждаме в тази болка, да я подхранваме с всички подръчни средства, то неминуемо тя ще натежи и ще последва физически и психически колапс. Както когато сме преяли по Коледните празници, но понеже сме на масата, продължаваме и продължаваме да тъпчем… докато не се намразим.
И се чудя, колко време можеш да отделиш на негативните емоции преди да рухнеш?
Навсякъде казват, че не е окей да отричаш, не е окей да не си отделяш време да скърбиш, не е окей да се затваряш или преструваш. Емоциите трябва да бъдат изживени – и добрите, и лошите, независимо дали вярваме, че ни дават уроци, или просто защото не можем иначе. Trust me: been there, done that, живяла съм и в отрицание, но това само отлага неизбежното. Нормално е да чувстваш, но…
Колко можеш да болиш преди да започнеш да мразиш себе си?
И колко пъти можеш да се обърнеш назад преди да те заболи вратът? Ами ако получиш спазъм и не можеш да се обърнеш напред, и не можеш да продължиш, защото проклетите ти мускули просто не позволяват? А ако останеш завинаги втренчен в химерното минало?

Ние сме Гугъл генерацията. Можем да узнаем всичко, ако само го потърсим. И не съжалявам, че съм част от това поколение, защото се научих
никога
да не спирам
да търся.

http://liternet.bg/publish4/grupchev/smiana/tanhoizer.htm

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s