Пия за Мария

Светлината беше окей, но беше адски тясно. Това си спомням. Едвам се събрахме, едвам си намерихме място в дъното на бардака. Лукс щеше да е да чуем нещо, за виждане да не говорим. Не, че имаше голямо значение. Не трябва да му се казва четене, трябва да му се казва слушане. Обичам да си представям хора по гласа. И без друго не помня физиономии. Натрапчивата мисъл, че би било готино да се качат на бара и да четат обаче, не ме напусна през цялото време. Щеше да изглежда адски нестандартно. А ако си удариш главата в тавана, никой не можеше да те обвини, че си се главозамаял от собствената си поезия. Току-виж си паднал в ръцете на публиката. В обятията на попивателната си хартия. На жадните за чужди думи гърла. На тези, които искат да извикат с цяло гърло онова, което ти някак си успял да събереш в някакви подобия на изречения. Някак си успял да конструираш, да ги покриеш, да ги предпазиш от съня, от другите неща за правене, от живота, който понякога възпрепятства записването на гениалните мисли. Толкова гениални мисли са изчезнали от всеки от нас, когато си е лягал да спи. И си мисля, че поетите са винаги будни. Винаги с широко отворени очи, уши. Винаги нащрек. Всъщност да си поет изобщо не е за подценяване.
Аз не съм поет. И не съм нащрек за нищо. Оставила съм се животът да ме изненадва. И почти никога не си записвам.
Ненадейно зад мен се чува някакъв глас. “Мамо, обичам те!”. Обръщам се, не разбирам откъде е дошло и забравям. След няколко минути същото. Дрезгав женски рефрен. Защо? Към кого?
По едно време женският глас пита момичето до мен “А ти колко деца имаш?”
Това им е лошото на писателите, винаги си съчиняват истории. Почвам да гадая каква е тая работа. Дете ли е изгубила? Майка ли? Деца ли не може да има? Какъв ѝ е проблемът? Може би просто е подпийнала и цикли някаква простотия. Може би дори не беше отправено към майка. Може би беше метафорично.
После се страхувам, че хората не казват такива неща без причина. Повечето от нас преглъщат думите, които най-много им тежат, до последно. За да не сме уязвими. А тя сякаш казваше нещо ужасно лично.
Ужасно близко.
И си мисля колко рядко казваме “обичам те”. И се чудя защо. И не, не е същото, когато казваш на някого “пази се”. Не е равносилно на обичане. Аз знам, защото се отнасям с особено внимание и уважение към думите. Знам, защото думите са с причина това, което са. И ако искам да ти кажа, че те обичам, ще ти кажа точно това. Нищо по-малко. Нищо по-различно. Защото няма да е същото.
Мисля си също как не искам да се окажа някой ден сама и провикваща се през пет минути, че обичам някого. Защото не съм го казала. И защото е натежало толкова много, че накрая ми е писнало да го преглъщам.
Искам да ти го кажа сега, за да не стоя някога сама в някой бар, разболяла се от прехапване на собствения си език.
Не искам да се озова някъде, викаща дробовете си на непознатите.
Не искам да казвам на някакви чужди хора, че толкова често мисля те.
Затова, преди да рухна от умора
(а пък ти мисли го както искаш):
“Мамо, обичам те.”

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s