Самодиагноза

Първото нещо, което разбирам, е, че боли.
Второто нещо, което разбирам, е, че не боли чак толкова.
Третото нещо, което разбирам, е, че болката е кучка, чака да спреш да се страхуваш от нея и те удря право в стомаха, за да ти изкара въздуха.
Гади ми се. Бъркам физическата болка с психическа. Всичко около мен е бяло, но не мога да съм сигурна дали е болнична стая или снежен ден. Опитвам се да фокусирам предметите около себе си, да наредя пъзела в подобие на пространство. Но макар да успявам да различа очертанията на няколко елемента от стаята – малкото останала ми логика ме кара да мисля, че съм в стая – не мога съвсем да ги подредя. По-голямата част от картината се размазва. Жадна съм. Сигурно са ми дали някакви шибани успокоителни. Защо са ме вкарали в болница, за да съм отново сама? Какъв е смисълът, това е просто псевдо грижа, преструват се, че ми помагат, че им пука. Дори не мога да разбера защо съм тук. Какво съм направила? Да не съм опитала да се самоубия? Толкова ли ниско паднах? Толкова ли съм отчаяна от живота? ‘Баси, това е крайно несериозно. Изведнъж усещам, че адски ми се пуши. И съм жадна, втори път. Никога не съм била в болница, но пипнешком търся някакво бутонче, с което да извикам сестрата. Намирам го. Твърдо и упорито го натискам. Идва сестра. По-скоро брат. Медицинската сестра е мъж. Окей, това е изненада. Мисля си да се пошегувам как казват на мъжете медицински сестри, но си прехапвам езика. Докато той ми оправя завивките, дърпа завесите и попълва нещо в картона, зрението ми се прояснява. По дяволите, тъкмо щях да го питам какво са ми дали. Гледам си китките – нарочно не използвам думата инстинктивно, дори не мога да повярвам, че бих сторила подобно нещо. Не са превързани. Значи друго съм направила. Дали пък не съм се нагълтала с хапчета? Не, тогава щеше да ме боли я гърлото, я коремът. Ами може би не ме боляха от успокоителните, с които ме бяха натъпкали. Мамицата им, защо просто не ми кажете как съм опитала да се самоубия?
Избива ме студена пот. Тоя път наистина здраво прецаках нещата. Дори майка ми я няма в стаята, кой-знае с какъв психиатър приказва в момента. Дано не се – но съм сигурна, че ще се – стигне до разни хора, които изобщо не искам да знаят за това. И ще ме питат защо съм направила такова нещо. Какво по дяволите да ви отговоря? Дори не помня как стигнах дотук. Дори не се сещам кой гениален механизъм съм използвала за собственото си унищожение. Апокалипсис ли съм искала да ми се случи? Че той вече ми се случи… няколко пъти… само физически не. Защо трябваше да бъда такава максималистка във всичко? Дори в болката?
– Може да се раздвижваш вече. Препоръчително е след лапароскопия. А, и до утре само сокчета. Без храна. – обажда се мъжът/сестра.
– Моля? Лара-какво? – ококорвам се аз. Може би наистина съм се нагълтала с хапчета.
– Апендектомия. Вадиха ти апендицита.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s